Когато Сейзед бе още млад, един възрастен ферохимик му бе предал цялото съдържание на медноемите си. Сейзед бе съхранил тези познания в своите медноеми, които съдържаха сумираните познания на всички Пазители. Лорд Владетеля бе положил неимоверни усилия, за да накара хората да забравят миналото. Но Пазителите бяха събирали всичко — дори най-древните разкази за това какъв е бил светът, преди да се появят саждопадите и слънцето да стане червено. Бяха запаметили имената и местоположението на кралствата, бяха събрали мъдростта на отдавна забравени учени.
Бяха запомнили и всички религии, забранени от лорд Владетеля. Именно върху тях той се бе нахвърлял с най-голям хъс и с не по-малко упорство Пазителите работеха в противоположна посока — да ги спасят, да ги съхранят на сигурно място в своите медноеми, за да могат някой ден да разкажат за тях. Но най-много от всичко Пазителите бяха търсили едно — познанията за своята собствена религия, за вярванията на терисците. Защото тези сведения бяха изгубени — или забравени по време на хаоса, последвал Възнесението на лорд Владетеля. Ала въпреки вековете упорита работа Пазителите така и не можеха да се похвалят с успех.
„Какво ли щеше да стане, ако я бяхме открили?“ — мислеше Сейзед, докато машинално лъскаше един стоманен металоем. За момента се бе отказал от работата си със съхранените в папката сведения за религиите: имаше прекалено много други грижи, за да се занимава с научна дейност.
В папката бяха останали петдесет религии. Защо се залъгваше, защо се надяваше, че ще открие в тях повече истина, отколкото в предишните двеста и петдесет? Нито една от тези религии не бе успяла да оцелее през вековете. Не беше ли по-добре да се откаже? Докато ги прелистваше, в него отново се събуди болката от големия провал на Пазителите. Те се бяха борили да съхранят вярванията на хората — вярвания, които, оказа се, не могат да издържат на суровия ход на времето. Защо да им вдъхва нов живот? Струваха му се толкова безсмислени, като съживяването на болно животно, което така или иначе ще умре.
Продължаваше да лъска стоманоема. С крайчеца на окото си забеляза, че Бриз го наблюдава. Усмирителят бе дошъл в неговата „стая“ неканен — оплака се, че не можел да заспи, понеже се тревожел къде е Дух. Сейзед не бе казал нищо — не му се щеше да подхваща разговор, искаше да остане сам.
— Сейзед, наистина не те разбирам — каза Бриз.
— Не се опитвам да бъда загадъчен, господарю Бриз — оправда се Сейзед, остави стоманоема и взе един бронзов пръстен.
— Какво си ги залъскал? — попита Бриз. — Та ти вече не ги носиш. Дори ми се струва, че не можеш да ги търпиш.
— Не е вярно, господарю Бриз. В известен смисъл те са единственото свято нещо, останало в моя живот.
— Но не ги носиш, нали?
— Да, не ги нося — каза Сейзед и почна да лъска пръстена.
— Защо? — упорстваше Бриз. — Мислиш ли, че тя би го желала? Тя беше Пазителка — смяташ ли, че би поискала да се откажеш от металоемите си?
— Навикът ми няма нищо общо с Тиндуил.
— Така ли? — Бриз го погледна заинтригувано. — Какво искаш да кажеш? Защото, откровено казано, Сейзед, ти ме притесняваш. Аз разбирам от хора. Но ме притеснява, че не мога да разбера теб.
— Знаете ли какво правех — попита Сейзед и остави пръстена на масата — след смъртта на лорд Владетеля?
— Занимавал си се с учителстване, поне така разбрах — отвърна Бриз. — Опитал си се да разпространяваш сред хората изгубените познания отпреди Последната империя.
— А знаете ли как вървеше това мое учителстване?
Бриз поклати глава.
— Зле — рече Сейзед и взе поредния пръстен. — Хората не се интересуваха особено. Не се интересуваха от религиите на миналото. И защо да ги е еня? Защо да почитат нещо, в което някога са вярвали други?
— Сейзед, хората винаги са се интересували от миналото.
— Е, интересували са се — склони Сейзед, — но това не е вяра. Тези металоеми са като музеи, като стари библиотеки. Те не са от полза за съвременните хора. В годините на управлението на лорд Владетеля ние, Пазителите, си мислехме, че вършим особено важна работа. Вярвахме в това. Но в края на краищата нищо от това, което правехме, не се оказа ценно. Вин не се нуждаеше от нашите знания, за да убие лорд Владетеля. Аз вероятно съм последният Пазител. Мислите, записани в тези металоеми, ще умрат с мен. И понякога дори не съжалявам за това. Не живеем в ера на учени и философи, нали? А и учените и философите не знаят как да спасят гладуващи деца.