— Може би ги има в металоемите ти.
— Ами… възможно е.
— Тогава ги използвай — отсече Дух.
Сейзед го гледаше объркано.
— Сейзед — каза Дух. — Нямаме време. Трябва да превземем града, преди Куелион да реши да ни атакува и да ни унищожи. Бриз ще се заеме с разпространяването на слуховете, а аз ще потърся начин да докажа на хората, че Куелион е лъжец. Той самият е аломант.
— Това няма ли да е достатъчно?
— Ще бъде, ако им дадем друг, когото да следват. — Дух кимна към тъмните води. — Някой, който може да оцелее в огъня, който да върне водата в градските канали. Ще им осигурим чудо и герой, после ще разкрием, че водачът им е лицемер и тиран. Какво би направил ти на тяхно място?
Сейзед не бързаше да отговаря. Дух беше прав, разбира се, дори за това, че металоемите му могат да са полезни. Но Сейзед не знаеше какво да мисли за промените у младия мъж. Дух изглеждаше толкова уверен, но…
— Дух — каза той тихо, за да не може да ги чуе никой друг. — Какво криеш от нас? Как не пострада при скока от онази къща? Защо закриваш очите си с превръзка?
— Аз… — Дух млъкна и за миг отново изглеждаше доскорошното неуверено хлапе. По някаква причина това вдъхна увереност на Сейзед. — Не зная как да го обясня, Сейзед. Аз самият все още търся отговор. Но ще ти разкажа при първа възможност. Ще повярваш ли на думата ми?
Сейзед го познаваше като чистосърдечен младеж. Виждаше, че е изпълнен с ентусиазъм, с нетърпение. Дух милееше за този град, искаше да свали Гражданина от власт. Беше спасил осъдените на смърт, докато той и Бриз стояха безпомощно отвън.
Дух милееше за града, а Сейзед — не. Терисецът се ядоса на вечната си потиснатост, тази вечер по-лоша от всякога.
Напоследък чувствата му изменяха непрестанно. Не можеше да се занимава с изследвания, да ръководи хората, да е полезен за околните. Но сега, докато гледаше пламналото от ентусиазъм лице на Дух, успя за кратко да забрави грижите си.
Щом момъкът искаше да води, кой беше той, че да спори с него?
Погледна към своята стая, където лежаха металоемите. Толкова време бе живял без тях. Сега го изкушаваха със знанията си.
„Стига да не проповядвам религиите, които съдържат, ще съм честен пред себе си. Като използвам познанията, които Дух иска, ще отдам полагащото се на труда и страданията, които моите предци са положили, за да ги съберат“.
Слабо извинение. Но достатъчно, след като Дух бе поел нещата в свои ръце и настояваше да използва металоемите.
— Добре — каза Сейзед. — Ще изпълня молбата ти.
47.
Затворът на Гибелта не е като тези, в които държат хората. В него няма решетки. Нещо повече, Гибелта може да се движи свободно.
Защото този затвор вдъхва безпомощност. А когато става въпрос за сили и богове, това означава баланс. Ако Гибелта се опита да тласне, затворът ще отвърне със същото и само ще засили нейното безсилие. И тъй като голяма част от силата й е била отнета и скрита другаде, тя няма да може да въздейства на света по други начини освен подмолно.
Тук трябва да изясня нещо. Казваме, че Гибелта е била „освободена“ от този затвор. Но това е неточно. Освобождаването на силата в Кладенеца накланя гореспоменатия баланс към Гибелта, но тя е твърде слаба да унищожи света за един кратък миг, както би искала. Тази слабост се дължи на факта, че една част от нейната сила — от тялото й — е била отнета и скрита.
Което е и причината Гибелта да е обсебена от идеята да открие тази своя скрита част.
Елънд стоеше сред мъглите.
Някога те го плашеха. Олицетворяваха непознатото — нещо тайнствено и враждебно, принадлежащо на аломантите, а не на обикновените хора.
Но сега той самият бе аломант. Не откъсваше поглед от местещите се тъмни талази. Реки в небето. Имаше усещането, че всеки миг някое от тези течения може да го повлече. Когато за първи път бе демонстрирал аломантичните си способности, Вин му бе казала сега прочутото мото на Келсайър. „Мъглите са наши приятели. Те ни крият. Пазят ни. Дават ни сила“.
Бяха изминали три дена от залавянето на Вин.
„Не биваше да се съгласявам да идем там — помисли си той и сърцето му се сви. — Не трябваше да приемам този рискован план“.
Вин бе тази, която винаги го пазеше. Какво да направят сега, когато тя е в опасност? Елънд не знаеше отговора. Ако той бе в нейното положение, Вин щеше да открие начин да се промъкне в града и да го спаси. Щеше да убие Йомен, да направи нещо.
Но Елънд не притежаваше нейната решителност. Предпочиташе да планира всичко, да се занимава с политика. Не биваше да рискува себе си, за да я спаси. Веднъж вече се бе изложил на опасност и с това бе спасил цялата армия. Не можеше да зареже хората си и да иде там, особено след като Йомен се бе оказал толкова изкусен интригант.