Елънд мълчеше. Чу нещо в мъглите и се извърна натам. Викове и ругатни. Отдалече — Сет вероятно не ги бе чул. Елънд закрачи нататък, като остави Сет сам в мрака.
„Пак се бият — помисли си, докато приближаваше един от лагерните огньове. Чуваха се крясъци и ръмжене на ядосани мъже. — Сет е прав. Колкото и да са добронамерени, войниците стават неспокойни. Трябва…“
— Спрете незабавно! — викна някой и Елънд позна гласа — генерал Демоа го бе изпреварил.
Забави крачка. По-добре да остави генерала да се справи с безредиците.
Но боят не спираше.
— Престанете! — кресна отново Демоа и разбута групичката. Неколцина го чуха и отстъпиха. Но останалите продължаваха да се бият. Демоа си проби път към средата, където двама войници се млатеха с особена ожесточеност.
И единият от тях го удари. С юмрук в лицето. Демоа падна на земята.
Елънд изруга, хвърли една монета и се Тласна напред. Озова се в центъра на мелето, Тласна навън, като същевременно се опита да Усмири чувствата на участниците, и извика:
— Спрете!
Те незабавно се подчиниха.
— Какво става тук? — попита ядосано Елънд.
— Съжалявам, милорд — измърмори онзи, който бе ударил генерала. — Ние само…
— Само какво? — прекъсна го Елънд и го заля с мощна Усмирителна вълна, за да подсили покорството му.
— Милорд, те са прокълнати — заяви мъжът. — Заради тях плениха лейди Вин. Говорят за Оцелелия и неговата благословия, но за мен това си е живо лицемерие, нали така? А после значи дотича техният водач и ни нареди да престанем. Но на мен ми омръзна да ги слушам…
Елънд се намръщи и тъкмо да се развика гневно, към тях се приближиха неколцина Мъгливи, предвождани от Хам, и той му кимна към мъжете, които се бяха сбили. Хам ги извика настрани, а Елънд се наведе и помогна на Демоа да се изправи.
— Съжалявам, милорд — тихо каза генералът. — Трябваше да предвидя, че ще стане така… и да се подготвя.
Елънд само поклати глава. Хам се върна при тях, отпратил участниците в боя. Тълпата започна да се разпръсква, войниците се върнаха към задълженията си.
— Познавам някои от тези хора — заяви Хам и кимна към тъмнината. — Мъгловергнати.
Мъгловергнати. Мъже, които, подобно на Демоа, бяха лежали болни по две седмици, вместо да се възстановят за ден след излагането на мъглите.
— Това е нелепо — заяви Елънд. — Какво значение, че някой бил болен по-дълго от друг? Това не ги прави прокълнати!
— Милорд, подценявате суеверността на хората — каза Демоа, докато си търкаше брадичката. — Те просто търсят върху кого да стоварят вината. В случая това сме ние — боледувалите по-дълго.
— Не мога да повярвам, че в армията ми се ширят подобни настроения! — възкликна Елънд. — Хам, видя ли, че онзи удари Демоа?
— Ударили са го? — попита изненадано Хам. — Генерала?
— Да. Едрият, с когото разговарях, като дойде. Казва се Билг, ако не се лъжа. Знаеш какво трябва да се направи.
Хам изруга и погледна към мрака.
— Може би не бива да… — почна Демоа.
— Не — прекъсна го Елънд и стисна зъби. — Ще изпълним закона. Ако беше ударил капитана си, може би щеше да му се размине. Но да вдигне ръка срещу генерала? Този човек трябва да бъде екзекутиран. Дисциплината съвсем се е разпуснала.
— Онези, дето ги разтървах одеве — каза Хам намусено. — Пак се биеха обикновени войници и мъгловергнати.
Елънд изскърца със зъби. Демоа го погледна и очите му сякаш казваха: „Знаеш какво трябва да се направи“.
„Да си крал не значи да правиш каквото искаш — му бе казала Тиндуил. — А да правиш онова, което трябва“.
— Демоа — каза Елънд. — Проблемите с Лутадел са по-сериозни от разлагащата се дисциплина. Пенрод очаква от нас помощ. Искам да отделиш един отряд и заедно с Конрад да се върнете в столицата и да възстановите реда.
— Да, милорд — отвърна Демоа. — Колко войници да взема?
— Триста души ще стигнат. — Това беше броят на мъгловергнатите.
Демоа кимна и тръгна в мрака.
— Правилно постъпваш, Ел — тихо каза Хам.
— Не, не е така — възрази Елънд. — Също както не е правилно да екзекутирам войник, задето е нарушил дисциплината. Но трябва да върнем реда в армията.
— Прав си — рече Хам.
Елънд се обърна и погледна към мъглите. Към Фадрекс.
— Не аз, Сет е прав. Не можем да стоим тук, докато светът умира.
— И какво да направим? — попита Хам.
Елънд се поколеба. Какво да направят, наистина? Да отстъпят и да изоставят Вин — и вероятно цялата империя — на съдбата й? Да атакуват, да избият хиляди и той да се превърне в кървав завоевател? Нямаше ли друг начин да се превземе градът?