Елънд се обърна и тръгна към шатрата на Ноорден. Любопитният Хам го последва.
Някогашният принудител, разбира се, беше буден — той винаги си лягаше късно. Щом Елънд влезе в шатрата, той скочи от стола си и се поклони почтително.
На масата в средата на шатрата Елънд откри това, което търсеше. И върху което бе наредил на Ноорден да работи. Карти. Движение на войските.
Разположението на бандите колоси.
„Йомен не се плаши от армията ми — помисли Елънд. — Да видим дали аз не мога да уплаша неговата“.
48.
Щом бъде „освободена“, Гибелта може да въздейства на света директно. Най-очевидният начин е като увеличи продукцията на саждивите кратери и учести разпукването на земната кора. По мое мнение голяма част от енергията на Гибелта през тези последни дни е насочена именно към тези задачи.
Но тя също така може да въздейства и да контролира много повече хора, отколкото преди. Ако по-рано е управлявала само неколцина избраници, сега е в състояние да командва цели армии колоси.
Изминаха няколко дни. Вин все повече съжаляваше, че беше ритнала фенера. Опита се да го запали, след като го намери пипнешком. Но маслото бе изтекло. Тя бе пленница на мрака.
С едно създание, което искаше да унищожи света.
Понякога й се струваше, че го усеща, че долавя пулсации наблизо, че то я наблюдава беззвучно. Но друг пък от Гибелта нямаше и следа. Изглежда, стените не бяха пречка за нея. Когато изчезна за пръв път, Вин почувства облекчение. Но малко след това чу в главата си гласа на Рийн. „Не съм те изоставил — каза той. — Винаги ще съм тук“.
За миг се ужаси, че Гибелта й чете мислите. Всъщност не беше никак трудно да се досети какво си мисли Вин. От друга страна, тя си даваше сметка, че не е възможно Гибелта да е разговаряла с нея всеки път, когато бе чувала гласа на брат си. В много от случаите споменът за него се пробуждаше от конкретен случай, в отговор на неща, които правеше. Тъй като Гибелта не можеше да чете мисли, вътрешният монолог едва ли бе нейно дело.
Но не можеше да отрече, че Гибелта също бе присъствала в ума й. Не знаеше само от колко време. Все пак се надяваше, че лорд Владетеля е бил прав в преценката си за нея. Защото в противен случай бе по-добре да забрави всякаква надежда. Всеки път, когато я заговаряше, Гибелта разкриваше по малко от природата си. Неща, които биха могли да й помогнат в търсенето на способ да я победи.
„Да я победя? — помисли си Вин. — Това е природна сила, не човек. Как мога да си помисля, че ще победя такова нещо?“
Беше ужасно трудно да отчита хода на времето в непрогледния мрак и тя се ориентираше единствено по периодите, в които й се доспиваше.
„Всички смятаха лорд Владетеля за божество — напомняше си непрестанно. — А аз го убих“.
Гибелта веднъж вече бе попадала в плен. Това означаваше, че може да бъде победена — или поне затворена. Но как да затвориш абстрактна сила? Тя бе в състояние да й говори дори когато е в плен. Само дето думите й тогава нямаха същата сила. Гибелта се бе проявявала по-скоро като неясно въздействие и бе карала малката Вин да смята, че е израз на спомените за Рийн. Сякаш… бе въздействала върху чувствата й. Дали това не означаваше, че използва аломантия? Все пак наистина излъчваше аломантични пулсации.
„Зейн чуваше гласове — спомни си Вин. — Точно преди да умре сякаш разговаряше с нещо“. Усети, че я побиват тръпки, и се притисна в стената.
Зейн беше луд. Може би това нямаше никаква връзка с гласа на Рийн. Ала съвпадението изглеждаше прекалено голямо. Зейн се бе опитал да я накара да тръгне с него, да потърсят източника на пулсациите — същите тези пулсации, които по-късно я бяха отвели при Гибелта.
„Значи Гибелта е в състояние да ми въздейства независимо от разстоянието и преградите. Само че сега, когато е свободна, може да се проявява по-открито. Възниква нов въпрос. Защо вече не е унищожила всички ни? Защо си играе с нашите армии?“
Отговорът можеше да е само един — поне най-очевидният отговор. Вин усещаше неотменното желание на Гибелта да руши. Струваше й се, че знае какво мисли. Какво желае. Към какво се стреми. Щом все още не бе постигнала целта си, това означаваше само едно — че не може. Че е възпрепятствана. Ограничена до непреки, умерени начини на разрушение — като саждопадите и засенчващите светлината мъгли.
И все пак в края на краищата тези методи щяха да се окажат ефективни. Освен ако Гибелта не бъдеше спряна. Но по какъв начин?
„Била е затваряна и преди… но как е станало това?“ Навремето тя подозираше, че тъкмо лорд Владетеля стои зад пленничеството на Гибелта. Но се оказа, че греши. Когато лорд Владетеля се отправил към Кладенеца на Възнесението, Гибелта била там. Затворена. Лорд Владетеля, тогава наричан Рашек, тръгнал на пътешествие с Аленди, с намерението да убие предполагаемия Герой на времето. Целта на Рашек била да спре Аленди, за да не направи това, което по-късно бе направила тя — да освободи неволно Гибелта.