Но ако четете това, значи не съм успял. Значи съм мъртъв. Докато пиша тези думи, не ми се струват толкова трагични, колкото бяха за мен преди. Не бих искал да си имам работа с това създание. То е мой постоянен спътник, глас, който непрестанно ми шепти, съветва ме да руша, моли ме да го освободя.
Страхувам се, че е покварило мислите ми. Вече не зная какво мисля аз, но затова пък чувам постоянно неговия глас. След осемстотин години подобно изтезание ми е трудно да вярвам дори на себе си. Понякога чувам гласове и решавам, че съм се побъркал.
Сигурно това ще е за предпочитане.
Зная, че за да бъдат съхранени, тези думи трябва да бъдат изписани върху стомана. Изписах ги на стоманен лист, а после наредих да ги инкрустират върху плоча, макар че с това щях да разкрия слабостта си пред собствените си свещенослужители. Съществото ми шепнеше, че съм глупак, задето проявявам слабост пред подчинените си.
Тъкмо по тази причина реших да прибягна до плочата. Ако не друго, така поне го ядосах. Напълно основателна причина, струва ми се. Хубаво е, че някои от най-верните ми жреци знаят за моята слабост — ако не за друго, поне за оцеляването на империята, в случай че се проваля.
Опитвах се да бъда добър водач. В началото бях твърде млад, твърде гневен. Направих грешки. Но въпреки това се стараех. Едва не унищожих света с моята дързост и продължих в същия дух през цялото си управление. Бих могъл да се справя по-добре. Ще се справя по-добре. Ще създам земя на реда и закона.
Чудя се обаче каква част от тези мои мисли отговаря на първоначалните ми намерения. Имаше периоди, през които империята ми изглеждаше остров на покоя и справедливостта. Но ако наистина бе така, защо не можех да спра бунтовете? Тези хора не са в състояние да ме победят и се налага да ги екзекутирам всеки път, когато се надигнат. Не виждат ли колко безупречна е моята система?
Както и да е, това не са оправдания. Не искам да се оправдавам, защото аз — в известен смисъл — съм божество. Но зная, че има нещо по-велико и от мен. Ако мога да бъда унищожен, то ще е причината за моя крах.
Не зная какво да ви посъветвам. То е по-силно от мен. По-силно е от този свят. Дори твърди, че го е създало. Рано или късно то ще ни унищожи.
Може би тези складове ще помогнат на човечеството да оцелее малко по-дълго. Може би не. Аз ще съм мъртъв. Съмнявам се, че това ще ме интересува.
И все пак се безпокоя. Защото вие сте мои поданици. Аз съм Героят на времето. Това трябва да означава някой, който живее поколения наред — някой като мен.
Но знайте, че могъществото на това създание не е безкрайно. За щастие успях да скрия тялото му добре.
И това бе краят. Вин чукна ядно с юмруче по плочата. Всичко в тези думи подклаждаше отчаянието й. Лорд Владетеля ги бе повел към това грандиозно издирване на истината, а сега, на самия край, не предлагаше никаква надежда! Елънд залагаше толкова много на тази плоча, а тя се оказа безполезна. Другите поне съдържаха някаква полезна информация за нови метали и прочее.
„Аз не оправдах надеждите ви“. Изпълваше я отчаяние при мисълта, че бе изминала толкова дълъг път, за да открие, че лорд Владетеля се е озовал в безизходица също като тях. Ако бе знаел нещо повече — както се подразбираше от думите му, — защо не го бе споделил с тях в текста на тази плоча? И все пак тя усещаше неговата неуравновесеност, люшкането между разкаяние и надменност. Може би това бе израз на влиянието на Гибелта върху него? Или просто винаги е бил такъв. Както и да е, Вин подозираше, че лорд Владетеля не би могъл да й каже нещо повече, което да бъде от полза. Беше свършил своята част, бе задържал Гибелта в плен близо хиляда години. Беше понесъл покварата й въпреки риска да обезумее.
Ала това не прогонваше отчаянието й. Лорд Владетеля бе имал хиляда години, за да се безпокои за това, което ще последва, ако бъде убит, преди силата да се завърне в Кладенеца, и дори той не бе успял да измисли решение на проблема.
Тя вдигна глава към плочата, макар да не можеше да я види в мрака.
„Трябва да има някакъв начин!“ — помисли си. Отказваше да приеме внушението на лорд Владетеля, че са обречени. Какво пишеше най-отдолу? „Успях да скрия тялото му добре“.
Това бе най-важната част. Само че Вин…
Нещо изшумоля в мрака.
Вин се извърна, стиснала последната стъкленица. Близостта на Гибелта я изнервяше. Чуваше тупкането на сърцето си, докато се вслушваше напрегнато в мрака.