— Е, не зная дали беше точно любов…
— Стига, Сейзед — прекъсна го Бриз. — Срамежлив си като юноша на първа среща. И макар тя да се държеше малко резервирано, беше ясно, че те обича. Не е необходимо да си Усмирител, за да го разбереш.
Сейзед въздъхна и сведе поглед.
— Това ли би очаквала тя от теб, Сейзед? — попита Бриз. — Да отречеш същността си? Да станеш политик?
— Не зная, лорд Бриз — прошепна Сейзед. — Тя… вече не е с мен. Може би ще мога да си я върна поне за малко, докато се занимавам с това, което обичам.
— Сейзед — въздъхна Бриз. — Как може да си толкова мъдър за някои неща и такъв глупак за други?
— Аз…
— Мъжът е това, което го влече — продължи Бриз. — Отдавна открих, че ако човек изостави това, което иска, заради нещо, което трябва да прави, ще е нещастен.
— Ами ако това, което искам, не е полезно на обществото? Понякога се налага да вършим и неща, които не харесваме. Такъв е животът.
Бриз сви рамене.
— Не се притеснявам за подобни неща. Правя това, за което ме бива. В моя случай това означава да накарам други да направят нещо, което аз не желая да правя. В края на краищата всички са доволни.
Сейзед поклати глава. Не беше толкова просто, а и депресията му напоследък не се пораждаше само от спомена за Тиндуил и нейната смърт. Беше изоставил изследванията си върху религиите, но знаеше, че рано или късно ще се наложи да се върне към тях. Работата върху каналите бе само кратко и дошло навреме развлечение, преди отново да се захване с прекъснатите изследвания.
Не искаше да потвърди, че и в последната група религии няма да открие отговорите. Тъкмо затова изпитваше облекчение, когато се занимаваше с нещо друго, защото инженерството не заплашваше възгледите му за света. Но и не можеше вечно да бяга. Рано или късно трябваше да открие отговорите — или липсата на отговори. Папката бе под писалището, заедно с раницата с металоеми.
Засега обаче си бе позволил кратък отдих. Ала въпреки че тревогите, свързани с религиите, бяха утихнали, оставаха произхождащите от непосредствените му задължения. Той кимна към подземното езеро. Дух, едва забележим в мрака, стоеше на ръба на водохранилището и разговаряше с Горадел и неколцина войници.
— А какво ще правим с него, лорд Бриз? — попита шепнешком той, за да не може Дух да ги чуе. — Както вече казах, император Венчър възложи командването на мен. Ами ако Дух поеме нещата в свои ръце и се провали? Безпокоя се, че този млад човек не е подготвен за тежката задача.
Бриз повдигна рамене.
— Засега се справя добре. Спомни си колко млада бе Вин, когато уби лорд Владетеля.
— Така е — прошепна Сейзед. — Но ситуацията сега е различна. Напоследък Дух ми изглежда някак… странен. Сигурен съм, че крие някои неща от нас. Откъде тази твърда решимост да превземе града?
— Мисля, че е добре за момчето да прояви известна решителност — отвърна Бриз и седна срещу него. — Досега бе прекалено пасивен.
— Не се ли опасявате, че планът му може да се провали?
— Сейзед — рече Бриз. — Помниш ли когато Дух ме попита защо просто не свалим Куелион, както постъпихме с лорд Владетеля?
— Спомням си — кимна Сейзед. — И вие му казахте, че е така, защото Келсайър вече не е с нас.
— Именно — отвърна Бриз и посочи младежа с бастунчето си. — Но сега промених мнението си. Вярно е, че не разполагаме с Келсайър, но имаме нещо доста сходно на него.
Сейзед се намръщи.
— Не твърдя, че Дух притежава силния характер на Келсайър. Неговото… присъствие. Но сигурно си чул, че репутацията му сред хората расте. Келсайър успя не заради това кой беше, а заради хората, които го мислеха за такъв. Мислех си, че никога няма да разполагаме с друг подобен пример. Но май се оказа, че съм сгрешил.
Сейзед не беше убеден, но запази възраженията за себе си. Дух вероятно забеляза, че гледат към него, защото след няколко минути дойде, премигна срещу бледата светлина на лампата и седна на един стол. Красивите мебели изглеждаха някак не на място сред прашните груби лавици.
Изглеждаше изморен. „Откога ли не е спал? — помисли Сейзед. — Когато се събудя, вече е на крак“.
— Нещо не е наред — рече Дух.
— Така ли? — попита Бриз. — Нещо друго освен факта, че разговаряме край подземно езеро, в скривалище, построено от лорд Владетеля, под крепост на инквизиторите?
Дух го изгледа навъсено и извърна поглед към Сейзед.
— Мисля си, че вече би трябвало да са ни нападнали.
— Кое те кара да смяташ така? — попита Сейзед.
— Познавам Куелион, Сейз. Този човек е класически властолюбец. Дошъл е на този пост със сила и задържа позициите си, като осигурява на хората достатъчно алкохол и дребни свободи, като например да оставя кръчмите отворени нощем. Но същевременно държи всички в плен на страха.