Бриз си замълча.
Сейзед притисна корема си с ръка. Въпросите на Бриз бяха пробудили болката. Мислите му неволно се върнаха към онзи ужасен момент преди година, когато бе изгубил Тиндуил. Когато се би с Марш при Кладенеца на Възнесението и едва не загина. Дори през дрехите усещаше белезите по корема си, където Марш го бе ударил със собствените му пръстени.
Тъкмо от тези пръстени бе почерпил ферохимична сила, беше заздравил тялото си. След като всичко приключи, отново със съхранено здраве, Сейзед помоли един хирург да ги отстрани. Тогава Вин възрази, каза, че ако ги задържи в тялото си, ще разполага със скрито преимущество, но Сейзед се страхуваше от досега им до плътта му. Искаше да ги извадят.
Бриз обърна гръб на прозореца.
— Сейзед, винаги си бил най-добрият сред нас. Защото вярваше в нещо.
— Съжалявам, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Не исках да ви разочаровам.
— О, не си ме разочаровал. Защото не вярвам в това, което казваш. Сейзед, ти не си създаден за атеист. Имам усещането, че рано или късно ще се съвземеш. Ще станеш такъв, какъвто беше преди.
Сейзед погледна към прозореца. Нямаше желание да подхваща нов спор.
— Така и не ти благодарих — добави Бриз.
— За какво, лорд Бриз?
— Задето ми помогна да си стъпя на краката. Да се изправя и да продължа напред. Ако не беше ти, не знам как щях да преодолея… онова, което се случи.
Сейзед кимна. Но горчилката вътре в него оставаше. „Да, приятелю, ти видя разрушения и смърт. Но жената, която обичаш, е още жива. Аз също щях да си стъпя на краката, ако не я бях изгубил. Да се възстановя, като теб“.
Вратата се отвори.
Сейзед и Бриз се обърнаха едновременно. Влезе един от съветниците на краля. Носеше голям лист пергамент. Крал Лекал бе подписал договора. Подписът му бе дребен, едва забележим на оставеното широко място. Кралят осъзнаваше, че е победен.
Съветникът сложи листа на масата и излезе.
5.
Всеки път, когато Рашек се опитвал да поправи нещо, ставало още по-лошо. Наложило се да промени растителността, за да може да оцелее в тази нова сурова среда. Но от промяната растенията вече не били така хранителни за хората. Саждопадите увреждали и хората, карали ги да кашлят като тези, които работят в мините. Ето защо Рашек променил и хората, направил ги такива, че да оцелеят.
Елънд коленичи до поваления инквизитор. Стараеше се да не гледа размазаната му глава. Вин се приближи и той видя кръвта по ръката й. Както винаги, тя не обръщаше внимание на раните си.
Колосите стояха мълчаливо около тях. Елънд все още изпитваше известна тревога при мисълта, че сега той командва тези същества. Чувстваше се… покварен дори само защото бе свързан с тях. Ала това бе единственият начин.
— Елънд, нещо не е наред — каза Вин.
— Какво? Да не смяташ, че има и друг наблизо?
Тя поклати глава.
— Не това. Накрая… Той се движеше ужасно бързо.
— Вероятно е използвал дуралуминий — каза Елънд. Известно време дуралуминият бе тяхна тайна и предимство спрямо инквизиторите, които не го познаваха. Но според някои доклади сега го бяха открили и други.
За щастие все още разполагаха с електрум. Факт, за който трябваше да са благодарни на лорд Владетеля. Атиумът на бедняка. Когато гореше атиум, аломантът ставаше практически неуязвим — само друг аломант, разпалил същия метал, можеше да се бие с него. Освен, разбира се, ако нямаше електрум. Електрумът не осигуряваше същата неуязвимост като атиума, който позволяваше на аломанта да надзърта в близкото бъдеще, но го правеше неподатлив на ефектите му.
— Елънд — каза Вин и клекна до него. — Не беше дуралуминий. Инквизиторът се движеше още по-бързо. Невероятно бързо.
Елънд смръщи вежди. В разгара на схватката това не му беше направило впечатление. А пък и Вин често проявяваше параноични склонности.
Разбира се, също толкова често се оказваше и права.
Тя хвана предницата на расото, дръпна и я скъса.
— Вин! Имай уважение към мъртвите!
— Не и към тези същества — възрази тя. — Видя как това чудовище се опита да използва един от собствените си пръти, за да те убие, нали? Това наистина е странно. Сигурно защото разбра, че няма да може да стигне до секирите. Виж.
Елънд сведе поглед. Инквизиторът разполагаше със стандартния набор клинове — три забити в ребрата. Но имаше и четвърти — Елънд не бе виждал такъв при друг убит инквизитор, — забоден в средата на гърдите.