Освен това беше приятно. Почувства свобода, докато се снижаваше след поредния скок и разпалваше пютриум, за да се приземи меко. Почвата в тази долина не бе покрита със сажди — имаше само дребни купчини, в които затъваше едва до глезените. За да се пораздвижи, реши малко да потича.
Мъглопелерината плющеше зад гърба му. Беше облякъл тъмни дрехи, много по-практични в нощта от бялата му униформа. Беше доволен — най-сетне имаше възможност да е истински Мъглороден. Откакто бе открил новата си сила, непрестанно бе погълнат от хода на войната. Нямаше достатъчно свободно време да се рее в мрака, още повече без Вин, която да му дава съвети.
„Сега разбирам защо намира тези полети за толкова увличащи“ — помисли той, хвърли нова монета и прелетя над два съседни хълма. Въпреки притеснението от залавянето й и тежкото положение на империята не можеше да не се наслаждава на приятния и безгрижен полет в мъглите. Почти успяваше да забрави войната, разрушенията и отговорностите си.
Приземи се в сажди до кръста и може би тъкмо това го върна към действителността. Нямаше избор. Вин беше в опасност, империята заплашваше да рухне, а хората му гладуваха. На неговите плещи тежеше задължението да се справи с всичко това — бреме, което бе поел заедно с трона.
Тласна се нагоре през мъглите.
„Дано Сейзед и Бриз нямат моите проблеми в Ортьо“ — помисли си. Не знаеше дали ще успеят във Фадрекс, а Централната област изпитваше остра нужда от струпаното в подземието на Ортьо зърно, та да не закъснеят със сеитбата.
Можеше само да се надява, че приятелите му ще се справят. От него се искаше да помогне на Вин. Не можеше просто да седи в лагера и да не прави нищо, докато Йомен дърпа конците. Не смееше да го убие — в края на краищата принудителят се бе оказал твърде хитър.
Точно затова се носеше на север, право към последния известен лагер на колоси. Времето за интриги и дипломация бе свършило. На Елънд му трябваше силен коз — нещо, с което да стресне Йомен и, ако е необходимо, да го удари здравата. А нямаше нищо по-страховито за един град от вилнеещи колоси.
Може би грешеше, като прибързваше с грубата сила. Може би трябваше да упорства с дипломация. Но вече бе взел решение. Напоследък се бе провалил в толкова много неща — да опази Вин, да не изгуби Лутадел, да защитава хората си, — че бе дошло време да предприеме нещо.
Пред него в мъглите нещо заблещука. Той се приземи и затича натам. Беше селце. Чуваха се писъци, десетки сенки бягаха уплашено.
Той скочи, хвърли една монета, профуча през вихрещите се мъгли и се извиси над селото. Няколко къщи горяха и на светлината от пламъците Елънд видя тъмни туловища да се клатушкат по уличките. Избра едно чудовище, вдигнало меча си за удар, и Придърпа. Колосът долу изръмжа ядно, но не изпусна оръжието. Тъй като беше по-тежък от Елънд, младият император усети, че се снижава надолу, но и колосът се издигна над земята. Елънд се притегли от пантите на една врата, за да смени посоката, спусна се встрани от объркания колос, извади шепа монети и ги изстреля по чудовището.
Колосът и мечът му литнаха във въздуха, а Елънд се приземи до неколцина ужасени скаа. Мечът на литналия колос се заби в покритата със сажди земя до него. Чудовището рухна мъртво от другата страна на улицата.
Няколко колоса спряха и извърнаха червените си очи към него, зарадвани от възможността да си премерят силите с достоен противник. Преди да поеме контрола над тях, трябваше първо да ги сплаши. Очакваше с нетърпение този момент.
„Как е възможно някога да са били хора?“ Хвърли се напред и вдигна от прахоляка меча на поваления колос. Лорд Владетеля бе създателят на тези същества. Това ли е била съдбата на всички, които са му се противопоставяли? Превръщал ги е в колоси, от които е събирал армия? Съществата притежаваха огромна сила и твърдост на духа и можеха да живеят с почти нищожни припаси. Но да превърнеш хора — свои врагове — в чудовища като тези?
Елънд се хвърли напред и посече едно от чудовищата през коленете. Скочи и се преметна над ръката на друго. Завъртя се и заби острието на тежкия меч в гърдите на трето. Не изпитваше съжаление, че убива същества, които някога са били невинни хора. Онези нещастници бяха мъртви. Чудовищата, заели мястото им, съществуваха, като използваха други жертви, за да поддържат броя си.
Освен ако не бяха под нечий контрол.
Елънд изкрещя и размаха меча, който би трябвало да е непосилно тежък за него. Идваха още чудовища, поне трийсет-четирийсет. Подобен отряд с лекота можеше да прегази цяло село и да остави след себе си само купчини пепел.