Но Елънд бе твърдо решен да не допусне това. Продължи да се бие, поваляше чудовище след чудовище. Беше дошъл да си осигури нова армия, но вече се биеше по друга причина. Колко ли такива селца бяха опустошени, без никой в Лутадел да се замисли за това? Колко негови поданици — които може би дори не знаеха, че Елънд ги смята за поданици — бяха избити от колоси? Колко от тях не бе успял да защити?
Отсече главата на един колос, завъртя се и Тласна двама по-дребни за мечовете им. Към него пристъпваше тромаво огромен, висок дванайсет стъпки колос, вдигнал тежкия си меч. Елънд стисна зъби, размаха своя меч и разпали пютриум.
Оръжията им се срещнаха сред дъжд от искри и с остро стържене на метал. Елънд издържа удара, уравновесявайки със силата си поне два пъти по-високото чудовище.
Колосът се отдръпна и го погледна смаяно.
„По-силен съм, отколкото очакваше, нали? — помисли Елънд, докато отсичаше другата му ръка. — Ех, да можех да опазя хората си само със сила!“
Изкрещя свирепо и посече колоса през кръста — просто за да покаже, че може да го направи. Чудовището рухна на две пръскащи кръв половини.
„Защо? — помисли гневно Елънд. — Колко още сила ми трябва, за да мога да ги защитавам?“
Спомни си какво му бе казала Вин във Ветитан. Беше го упрекнала, че всичко, което прави, е краткосрочно. Но какво друго да направи? Той не беше убиец на богове, нито божествен герой, предсказан в пророчества. Беше само човек.
Струваше му се, че в последно време не само обикновените хора, но и аломантите нямат особено значение.
Селото гореше. Докато се биеше, Елънд чуваше писъци, детски плач и предсмъртни стонове. Знаеше, че всичките му усилия са напразни. Можеше да убива и убива, но нямаше да спаси хората от това селце. Изрева и Тласна с могъщо Усмиряване, но колосите се съпротивляваха. Не успя да вземе дори един под свой контрол. Дали не ги управляваше някой скрит инквизитор? Или просто не ги бе изплашил достатъчно?
Продължи да се бие. Нескончаемата поредица убийства му се струваше като метафора на всичко, което бе направил през последните три години. Трябваше да защити поданиците си — беше положил отчаяни усилия за това. Бе спрял армии, бе свалил тирани, бе променил закони и бе открил тайни припаси. Но всичко бе само малка капка в огромния океан от смърт, хаос и страдание. Не можеше да спаси империята, като пази само една нейна част, също както не можеше да спаси селцето, като избие тези колоси.
Каква полза от поваленото чудовище, когато мястото му заемаха други две? Каква полза от храната в подземията, когато саждите унищожаваха реколтата? Каква полза от един император, неспособен да спаси всички селца?
Никога не бе ламтял за власт. Той беше теоретик и учен — за него управлението на една империя бе по-скоро академично усилие. Но докато се сражаваше в озарения от светлините на пожарищата мрак, започна да разбира. Докато наоколо умираха хора, въпреки отчаяните му усилия, той проумя какво кара някои да жадуват за повече и повече сила.
Силата да защитават. В този момент би приел дори божествена сила, ако това означаваше, че ще спаси хората около себе си.
Повали поредния колос и се завъртя, чул писъци. Един колос измъкваше млада жена от близката къща въпреки опитите на един старец да я спаси. И двамата викаха за помощ. Елънд посегна към колана си и откачи кесията с монети. Хвърли я във въздуха и едновременно Тласна част от монетите вътре и Придърпа друга част. Кесията се разкъса със звънтене на метал и Елънд изстреля монетите право в тялото на колоса, който дърпаше жената.
Чудовището изстена, но не спря. Монетите рядко оказваха ефект върху колосите — трябваше да попаднат на определени места, за да ги убият. Вин го правеше без проблеми.
Елънд също го можеше, но не бе в настроение за подобни тънкости. Извика ядосано и запокити още монети към чудовището. Вдигна падналите от земята и продължи да ги изстрелва — монета след монета се забиваха в синкавото туловище. Гърбът на колоса се превърна в кървава пихтия и най-сетне той рухна.
Елънд обърна гръб на двамата спасени, за да се изправи срещу поредния колос.
Налагаше се час по-скоро да вземе под контрол цялата група, а не да си губи времето, като ги поваля един по един. Но те се съпротивляваха на аломантичните му усилия, въпреки че отново Тласна чувствата им. Къде ли се криеше надзорникът им?
Колосът вдигна меча си. Елънд разпали пютриум, отскочи встрани, замахна и му отсече ръката. Чудовището изкрещя от болка, а Елънд продължи нататък. Селяните започнаха да се скупчват около него. Отчаянието им, молещите им очи подтикнаха Елънд да продължи да посича колосите.