Поне за малко не се налагаше да мисли дали постъпва правилно, или не. Можеше просто да се бие. Желанието да се сражава пламтеше в него като разпален метал — желанието да убива. И той продължаваше — биеше се заради възхитата, която виждаше в очите на тези хора, защото надеждата им нарастваше с всеки негов удар. Те бяха изгубили напълно надежда за живот, а сега от небето се бе спуснал непознат мъж и ги защитаваше.
Преди две години, по време на обсадата на Лутадел, Вин бе нападнала Сет и бе избила триста негови войници. Елънд бе сигурен, че е имала сериозни причини за тази атака, но все не можеше да разбере как е могла да направи подобно нещо. Най-сетне, тази нощ, докато се сражаваше насред това безименно селце под саждопада и черното небе и пред лицата на озверелите колоси, започна да проумява.
Инквизиторът не се показваше. Отчаян, Елънд се отдръпна от поредната група колоси, един от които издъхваше в краката на другарите си, и изгаси металите. Чудовищата го заобиколиха, той разпали дуралуминий, после цинк и Придърпа.
Възцари се тишина.
Елънд се олюля и бавно се завъртя. Погледът му се плъзна по колосите — хиляди и хиляди, — които изведнъж бяха застинали неподвижно и търпеливо, най-сетне изцяло под негов контрол.
„Не е възможно да съм ги пречупил всички едновременно“ — помисли той обезпокоено. Какво ли бе станало с инквизитора? Обикновено имаше поне един с толкова голям отряд колоси. Дали бе избягал? Това би обяснило внезапния контрол на Елънд над колосите.
Все още настръхнал и неуверен, той се обърна и огледа селцето. Хората не сваляха погледи от него. Изглежда, бяха в шок — вместо да се втурнат да гасят горящите къщи, просто стояха в мъглите и го гледаха.
Би трябвало да се чувства победител. Но знаеше, че вероятно е спечелил само защото инквизиторът е изчезнал. Вече гореше цялото село — не бе останала нито една незасегната от пожара къща. Елънд не бе успял да го спаси. Беше открил армията на колосите, както очакваше, но имаше чувството, че се е провалил. Въздъхна, пусна меча на земята, размърда вкочанените си окървавени пръсти и тръгна към селяните. Докато ги приближаваше, изпита тревога при вида на огромните купчини мъртви колоси. Наистина ли бе избил толкова много?
Една малка част от него съжаляваше, че кървавата битка е свършила. Той спря пред смълчаните скаа.
— Ти си онзи, нали? — попита един старец.
— Кой? — отвърна с въпрос Елънд.
— Лорд Владетеля — прошепна старецът.
Елънд погледна опръсканата си с кръв черна униформа и отвърна:
— Почти позна.
И се обърна на изток — към мястото на много мили оттук, където се бе разположила на лагер неговата армия и го чакаше да се върне с ново подкрепление от колоси. Имаше само една причина да го направи. Спомни си какво бе решил в момента, когато бе тръгнал да потърси още чудовища.
„Времето за убиване не е свършило — помисли си. — Напротив, тепърва започва“.
52.
Към края саждите започнаха да се натрупват в заплашителни количества. Вече споменах специалните микроби, които лорд Владетеля е създал, за да помогне на света срещу саждопадите. Всъщност те не се „хранят“ със саждите. По-скоро ги разтварят при метаболитната си дейност. Вулканичната пепел е подходяща за почва, стига човек да прецени какво иска да отглежда на нея.
Всяко нещо може да е опасно в прекалено количество. Водата е необходима за оцеляване, но ако е прекалено много, залива и унищожава всичко. През цялата история на Последната империя земята едва е успявала да се справи с бедствените саждопади. Микробите са разтваряли пепелта почти със скоростта, с която тя се е сипела, но получената почва просто е затрупвала растенията.
В края на краищата цялата система започна да се разпада. Саждите вече се сипеха с такова темпо, че покриваха и убиваха всичко, и растителността на планетата започна да измира. Микробите не бяха в състояние да издържат на натоварването, защото се нуждаеха от време и хранителни вещества, за да се възпроизвеждат.
В дните на лорд Владетеля Лутадел бе най-заселеният град в целия свят: натъпкан със скаа, които работеха в безбройните пекарни и ковачници, с богати търговци и с аристократи, които просто искаха да са близо до имперския двор. ТенСуун предполагаше, че сега, когато лорд Владетеля е мъртъв, Лутадел няма да е така гъсто заселен.
Но се оказа, че греши.
Подтичваше по улиците и се оглеждаше изумено. Струваше му се, че всеки ъгъл, всеки навес, всяка малка уличка се е превърнала в жилище за някое скаа семейство. Градът бе изпълнен с непоносима смрад, улиците бяха затрупани с отпадъци и изпражнения, заровени под дебел слой сажди.