„Какво става тук?“ — чудеше се той. Скаа живееха в мръсотия, мнозина бяха болни, кашляха и плюеха черни храчки.
ТенСуун се насочи към Цитаделата Венчър. Ако имаше отговори на въпросите му, надяваше се да ги открие там. От време на време се налагаше да изръмжи заплашително на някой скаа, който го поглеждаше с гладни очи, и на два пъти трябваше да бяга от улични банди, които не се плашеха от зъбите му.
„Със сигурност Вин и Елънд не биха позволили градът да западне дотолкова“ — помисли си той и се шмугна в една тясна уличка. Тревожеше се. Беше напуснал Лутадел, без да знае дали групата ще оцелее при обсадата. Знамето на Елънд — копие и свитък — се развяваше над града, но възможно ли бе някой друг да използва неговия герб? И какво бе станало с армията колоси, която заплашваше да нападне града преди малко повече от година?
„Не биваше да я изоставям — помисли си ТенСуун с нарастваща тревога. — Ама и това мое проклето чувство за дълг! Трябваше да остана тук и да й разкажа всичко, което знам — колкото и да е малко.
Светът може да загине заради тази моя глупава чест“.
Стигна до площада пред Цитаделата Венчър. Сърцето му се сви, като видя, че красивите витражи са счупени. Прозорците бяха заковани с дъски. Пред вратата обаче имаше двама стражи, което все пак бе добър знак.
ТенСуун тръгна към тях, като се опитваше да изглежда като обикновено улично псе. Придържаше се към сенките и бавно доближаваше портата. Недалеч от нея спря, легна и наостри уши, за да чуе какво си говорят пазачите.
Те обаче мълчаха. Бяха се подпрели на завършващите си с обсидианови остриета копия и като че ли не ги интересуваше нищо на този свят. ТенСуун чакаше търпеливо, съжалявайки, че Вин не е с него, за да ги подтикне емоционално да си развържат езиците.
„Разбира се, ако Вин беше тук, нямаше да се налага да се ослушвам за информация“.
Продължи да чака. От небето се сипеха сажди, стъмни се и мъглите излязоха. Появата им най-сетне поразмърда стражниците.
— Мразя нощните смени — промърмори единият.
— Няма им нищо лошо на смените — отвърна другият. — Мъглите не ни убиват. Нищо не могат да ни направят.
„Какво?“ — учуди се ТенСуун.
— Не обаче и кралят, нали? — продължи първият стражник.
Другият се намръщи.
— Не говори такива неща.
Първият сви рамене.
— Просто се надявам императорът да се върне по-скоро.
— Крал Пенрод има неговото пълно доверие — каза някак предпазливо вторият стражник.
„Аха — помисли ТенСуун. — Значи Пенрод е задържал трона. Но… какво беше това за някакъв император?“ ТенСуун се опасяваше да не би да става въпрос за Страф Венчър. Тъкмо този ужасен човек бе пристигнал с армията си, за да превземе Лутадел, когато ТенСуун си бе тръгнал.
Какво ли бе станало с Вин? ТенСуун не можеше да повярва, че е била победена. Нали я беше видял как уби Зейн Венчър, аломант, горящ атиум, докато Вин нямаше и зрънце. На три пъти бе правила невъзможни неща. Беше убила лорд Владетеля. И бе сразила Зейн.
Освен това се бе сприятелила с една кандра, която преди това я мразеше.
Стражниците отново се умълчаха. „Това е глупаво — помисли ТенСуун. — Не мога да се крия зад ъгъла и да подслушвам, когато светът е пред края си!“ Надигна се и отърси козината си от саждите — с което накара стражниците да подскочат и да се заозъртат в мрака.
ТенСуун се подвоуми. Уплахата им пробуди в него друга мисъл. Той се обърна и хукна в нощта. Беше опознал града достатъчно добре през годината, когато служеше при Вин — тя обичаше да патрулира из улиците, най-често в квартала около Цитаделата Венчър. Но въпреки това ТенСуун се позатрудни, преди да се ориентира за мястото, където искаше да отиде. Никога не го бе посещавал, но го знаеше от описанието му.
От описанието на онзи, когото беше убил.
Споменът го накара да потрепери. Кандра изпълняваха Договори — и според тези Договори от тях се изискваше да имитират определена личност. Осигуряваше им се подходящо тяло — кандра нямаха право да убиват хора — и те го поглъщаха. Но преди да се случи това, кандра изучаваха своята бъдеща жертва и събираха всякакви възможни сведения за нея.
ТенСуун бе убил ОреСюр, свой брат по поколение. ОреСюр, който бе помогнал за свалянето на Отеца. По заповед на Келсайър ОреСюр се бе превъплътил в лорд Реноа, благородник, когото Келсайър смяташе да използва в осъществяването на плановете си за събарянето на империята. Но ОреСюр имаше и друга, много по-важна роля в плана на Келсайър. Тайна задача, за която не знаеше нито един от членовете на групата, преди Келсайър да умре.
ТенСуун доближи стария склад. Намираше се точно където бе казал ОреСюр. ТенСуун си спомни писъците на ОреСюр и потрепери. Кандрата бе умряла от изтезанието на ТенСуун — мъчения, необходими, та ТенСуун да си набави цялата налична информация. Всички тайни. Всяка подробност, която би му потрябвала, за да имитира своя събрат. В онзи ден ТенСуун бе намразил хората — и себе си, задето им служеше. Но Вин бе успяла да го накара да забрави тази омраза.