— Говори! — нареди Оцелелия на Уелън.
— Той си приказва сам, милорд — продължи Уелън. — Разправя, че виждал пред себе си лорд Владетеля. И… напоследък издава доста странни заповеди. Принуждава скаа да се бият помежду си за храна, твърди, че трябвало да оцелеят най-силните. Убива тези, които не се съгласяват с него. Такива работи.
— Ясно — рече Оцелелия.
„Но той сигурно знае — помисли си Уелън. — Защо пита?“
— А къде е моята Наследница? — попита Оцелелия. — Къде е Вин?
— Лейди императрицата? — отвърна с въпрос Уелън. — Тя е с императора.
— Къде?
— Никой не знае със сигурност, милорд — обади се Ритъл. — Заминаха отдавна. Сержантът каза, че двамата с императора воювали на юг, срещу колосите. Но други разправят, че армията поела на запад.
— Не ми помагаш особено. — Келсайър се намръщи.
— Преди няколко месеца в града се отби един отряд войници — обади се Уелън. — Не говореха кой знае колко, но аз бях в групата, която ги снабдяваше. Видях с тях лорд Бриз и той спомена, че щял да се събере с останалите от вашата стара група.
— Къде? — попита Келсайър. — Накъде тръгнаха?
— На север — каза Уелън. — Към Ортьо. Вероятно и императорът е там, милорд. Северната област е в ръцете на бунтовници. Сигурно армията е отишла там да потуши бунта.
— Добре — рече Оцелелия, обърна се да си върви, но ги погледна през рамо. — Не остава много време. Кажете на всички, че когато мъглите изчезнат, трябва незабавно да потърсят убежище. Да се скрият под земята, ако е възможно.
Уелън се поколеба, после попита:
— В пещерите? Там, където подготвяхте вашата армия?
— Ще свършат работа — каза Келсайър. — Сбогом.
И изчезна в мъглите.
ТенСуун обърна гръб на портала на Цитаделата Венчър и се втурна сред мъглите. Вероятно би могъл да се промъкне в сградата. Но не беше сигурен дали имитацията на Оцелелия ще издържи по-внимателен оглед.
Не знаеше доколко може да разчита на сведенията, получени от двамата стражи. Но засега не разполагаше с други източници. Изглежда, Вин и Елънд бяха напуснали Лутадел преди доста време.
Забърза към мястото, където бе изровил скелета на Келсайър. Щом стигна, коленичи в мрака и изрови торбата с кости, която бе оставил там. Трябваше да се превъплъти отново в кучешкото тяло и да се отправи на север. Ако успееше да…
— Ей, ти там! — отекна нечий глас.
ТенСуун вдигна машинално глава. На прага на склада стоеше мъж и се взираше през мъглата към него. Зад гърба му светеше фенер и озаряваше малка група скаа.
„Ами сега?“ — помисли ТенСуун и се изправи, готов да побегне.
— Милорд! — възкликна внезапно мъжът на прага и падна на колене. — Вие се върнахте!
ТенСуун скри торбата зад гърба си и бавно пристъпи към склада.
— Да — каза високо. — Върнах се.
— Знаехме, че ще се върнете — продължи мъжът, а хората зад него взеха да си шепнат и също паднаха на колене. — Събирахме се тук и се молехме да ни дадете напътствие. Милорд, кралят е безумец! Какво да правим?
ТенСуун почти бе изкушен да им разкрие, че е кандра, но като видя надеждата в очите им, разбра, че няма да може да ги разочарова. Пък и сега наистина можеше да помогне.
— Пенрод е бил покварен от Гибелта — заяви той. — Тази напаст иска да унищожи света. Трябва да съберете всички вярващи и да избягате от града, преди Пенрод да ви избие.
— Милорд, къде да идем?
ТенСуун се поколеба. Къде наистина?
— Има двама стражници на входа на Цитаделата Венчър. Те знаят къде. Послушайте ги. Трябва да се скриете под земята. Разбрахте ли?
— Да, господарю.
Без да каже нищо повече, ТенСуун се обърна и изчезна в нощта.
Намери една пуста сграда и бързо се върна в кучешкото тяло. Когато приключи, огледа със странно благоговение костите на Оцелелия.
„Не ставай глупав — рече си. — Това са само кости, като стотици други, които си използвал“. И все пак му се струваше недалновидно да изоставя на волята на случая един толкова могъщ инструмент, така че внимателно ги прибра в торбата, действайки умело с гъвкавите лапи, които сам бе изработил, и я метна на гърба си.
Напусна града през северната порта. Тичаше с цялата скорост, която му позволяваше кучешкото тяло.
Тичаше към Ортьо, с надеждата да е на прав път.
53.
Спогодбата между Съхранението и Гибелта е работа между богове и е трудно да бъде обяснена с човешки понятия. Наистина, в началото между тях царяла подозрителност. От една страна, всеки от тях си давал сметка, че могат да сътворяват само като работят заедно. От друга, и двамата знаели, че няма да постигнат пълно задоволство от това, което създавали. Съхранението не можело да запазва нещата в идеалния им, непроменен вид, нито Гибелта да ги разрушава напълно.