Гибелта, разбира се, с течение на времето си осигурила способността да унищожи света и да получи удовлетворението, за което жадувала. Макар че в началото това не било част от сключената сделка.
Дух я откри на брега на водохранилището — седеше загледана в дълбоките, съвършено неподвижни черни води. Наблизо Сейзед и група войници работеха над проекта за напълването на градските канали с вода.
Дух я доближи безшумно, стиснал в ръка чаша топъл чай. Имаше чувството, че му изгаря кожата, което означаваше, че е с подходяща температура за обикновените хора. Беше оставил своята чаша да изстине поне до стайна температура.
Не носеше превръзката за очи. Беше установил, че благодарение на пютриума може да издържа на блясъка на фенерите.
Тя не се обърна, когато той се приближи, и Дух се покашля. Белдре трепна и го погледна. Изглеждаше все така невинна и наивна. Дори Алриане, която обичаше да кокетничи, притежаваше скрита сила и очевидно можеше да се справя с трудностите. Но Белдре…
„Тя е обикновено момиче — помисли Дух. — Такива трябва да са всички, ако не съществуваха на този свят инквизитори, армии и убийци“. И за това й завиждаше. Странно чувство след толкова много години, прекарани в мечти да бъде някой важен.
Тя отново се загледа в черните води. Дух седна до нея.
— Вземи. — И й подаде чашата. — Тук е студено, особено край водата.
Тя се поколеба, после взе чашата и прошепна:
— Благодаря.
Дух я бе оставил да се движи свободно из подземието — нямаше нищо, което да саботира, а и войниците я държаха под око. И без това не можеше да се измъкне навън: Дух държеше двайсет войници на изхода, а и бе наредил да махнат стълбата.
— Трудно е да повярва човек, че това място е под града, нали? — попита Дух, за да подхване някакъв разговор. Странно, но му беше по-лесно, когато я заговори в градината, въпреки опасностите.
— Да. Брат ми би се радвал да го открие. Той се безпокои, че храната свършва. Все по-малко риба се лови в северните езера. А посевите… чух, че не искат да покълват.
— Заради мъглите — обясни Дух. — Не пропускат достатъчно слънчева светлина.
Белдре кимна и погледна чашата. Още не беше отпила.
— Белдре — каза Дух. — Съжалявам. Наистина смятах да те отвлека от градината, но се отказах. Но сега, когато сама дойде тук…
— Възможност, която не искаше да изпуснеш, нали? — рече тя огорчено. — Разбирам те. Вината е само моя. Брат ми все казва, че съм прекалено доверчива.
— Има моменти, в които това е предимство.
Белдре подсмръкна.
— Не мисля така. През целия си живот винаги се доверявам на другите и накрая все ме нараняват. И сега е същото.
„Келсайър, подскажи ми какво да говоря!“ — помисли Дух. Но богът му мълчеше. Оцелелия не разполагаше с богат набор от съвети, когато не ставаше дума за завладяването на града.
Всичко изглеждаше толкова просто, когато Дух нареди да я задържат. А ето, че сега седеше до нея и усещаше празнота в душата си.
— Аз вярвах в него, колкото и да ти е чудно — рече Белдре.
— В брат ти?
— Не — отвърна тя и поклати глава. — В лорд Владетеля. Бях добропорядъчна малка аристократка. Винаги осведомявах принудителите за всичко необходимо и ги виках за свидетели и по най-дребни поводи. Плащах им да ми дават уроци по история. Смятах, че всичко е както трябва. Един чист и подреден свят. А после те се опитаха да ме убият. Оказа се, че съм наполовина скаа. Баща ми ужасно много искал дете, а майка ми не можела да му роди. И една от прислужниците му родила две — при това с одобрението на майка ми. — Тя поклати глава. — Защо го е направил? Защо не си е избрал друга жена от своето потекло? Не. Трябвало да е прислужница. Сигурно я е харесвал… — Тя сведе поглед.
— При мен пък е бил дядо ми — рече Дух. — Не го познавах. Израснах на улицата.
— Понякога ми се иска и аз да бях живяла там — въздъхна Белдре. — Тогава може би всичко това щеше да има някакъв смисъл. Какво правиш, когато хората, на които си вярвала от дете, от които си вземала пример, дойдат да те отведат за екзекуция? Щях да съм мъртва. Дори ме поведоха с тях. Но после…
— После какво? — попита Дух.
— Вие ме спасихте — прошепна тя. — Оцелелия и хората му. Вие свалихте лорд Владетеля, настъпи хаос и всички забравиха за хората като мен. Принудителите бяха твърде заети да се докарват пред Страф.
— А след това брат ти взе властта.
— Да. Мислех, че ще е добър водач. Той наистина има добро сърце! Иска да създаде един сигурен и стабилен свят. Мир за всички. Но понякога нещата, които прави с хората… нещата, които иска от тях…