— Съжалявам — рече Дух.
Тя поклати глава.
— После се появи ти. И спаси онова дете пред очите ни. Дойде в градината и дори не ме заплаши. Помислих си: може би той наистина е такъв, какъвто разправят. Може би ще ни помогне. И каквато съм идиотка, дойдох тук.
— Белдре, ще ми се нещата наистина да бяха толкова прости — отвърна Дух. — И да мога да те пусна. Но това е за всеобщото добро.
— И Куелион все казва същото.
Дух се поколеба.
— Вие двамата си приличате — продължи тя. — И двамата сте силни. Властни.
Дух се засмя.
— Ти май наистина не ме познаваш добре.
Тя се изчерви.
— Ти си Оцелелия от Пламъците. Не си мисли, че не съм чула слуховете — брат ми не може да ми попречи да участвам във всички съвещания.
— Слуховете — рече Дух — невинаги отговарят на истината.
— Ти си бил в групата на Оцелелия.
Дух сви рамене.
— Така е. Но ме взеха случайно.
Тя се намръщи и го погледна.
— Келсайър си подбираше хората — обясни Дух. — Хам, Бриз, Сейзед — дори Вин. Взе и чичо ми. И така извадих късмет. Аз… никога не съм бил истински член на групата, Белдре. Бях нещо като помощник. Пращаха ме да шпионирам — такива неща. Присъствах на съвещанията им, но се чувствах като момче за всичко. През онази първа година сигурно съм пълнил чашата на Бриз хиляди пъти!
— Казваш го, като че ли си им бил слуга!
— Нещо подобно. — Дух се усмихна. — Не умеех да говоря правилно — израсъл съм на улицата и плямпах на жаргон. Все още понякога ми казват, че имам акцент. Затова гледах да мълча, че ме беше срам. Хората на Келсайър бяха мили с мен, но знаех, че просто ме търпят.
— А сега ти ги командваш.
Дух се засмя.
— Не аз, а Сейзед. Бриз също е по-старши от мен, но ме оставя да давам заповеди, защото е мързелив. Обича да кара хората да вършат разни работи, без да го осъзнават. Струва ми се, че половината от нещата, които казвам, са идеи, които по някакъв начин е тикнал в главата ми.
Белдре поклати глава.
— Значи терисецът командва? Но той все поглежда към теб!
— Оставя ме да върша онова, което не иска да върши — обясни Дух. — Сейзед е велик човек — един от най-добрите хора, които съм познавал. Но той е книжник. Бива го повече да изучава и да планира, отколкото да командва. Затова оставя командването на мен. Върша работата, която другите не желаят, или не могат.
Белдре отпи от чая и възкликна:
— Ах! Чудесен е!
— Сорт, разработен от самия лорд Владетел, доколкото ни е известно — каза Дух. — Открихме го долу, заедно с всичко останало.
— Затова ли всъщност дойдохте? — попита тя и кимна към подземието. — Чудех се за какво може да му е притрябвал на императора Ортьо. Не сме кой знае каква сила, откакто Венчър се преместиха в Лутадел.
— И това има значение, но Елънд се безпокоеше от бунта тук. Опасно е да имаш противник, който избива благородниците и контролира големи градове толкова близо до Лутадел. Но не мога да ти кажа повече. Понякога ми се струва, че съм същият страничен наблюдател, който бях преди. Вин и Елънд — те са хората, които знаят какво става. За тях аз съм момчето, което може да пропилее няколко месеца в Ортьо, докато те вършат важната работа на юг.
— Грешат, ако се отнасят така към теб.
— Не, прави са — възрази Дух. — Дори ми е приятно да съм тук. Имам чувството, че най-сетне се занимавам с нещо истинско.
Тя кимна, остави чашата и сложи ръце на коленете си.
— Що за хора са те? Чувала съм всякакви истории. Казват, че император Венчър винаги носел бели дрехи и че саждите не смеели да се сипят върху него! Можел да покорява цели армии с поглед. А жена му, Наследницата на Оцелелия. Мъглородната…
Дух се усмихна.
— Елънд е разсеян книжник — дори повече от Сейзед. Заравя се в книгите и забравя за срещи, които сам е назначил. Облича се добре само благодарение на една териска. Тя го накара да си ушие нови униформи. Войната го промени донякъде, но дълбоко в себе си той все още е мечтателят, озовал се в един свят на насилие. Но Вин… тя е съвсем различна. Никога не съм знаел какво да си мисля за нея. Понякога изглежда беззащитна като дете. А после убива някой инквизитор. Може едновременно да те очарова и изплаши. Веднъж дори се опитах да я ухажвам.
— Наистина?!
— Да. Дадох й кърпата си. Бях чувал, че така правят благородниците.
— Само ако си романтичен — каза Белдре и се усмихна замечтано.
— Както и да е, направих го. Но не мисля, че тя разбра намека ми. А после, като си даде сметка, просто ме отряза. Не зная какво съм си мислел тогава. Аз съм само Дух. Тихият, незабележим, разсеян Дух.
Затвори очи. „Какви ги говоря? Жените не обичат мъжете да разправят колко са незначителни. Не биваше да я заговарям. Трябваше да продължа да давам заповеди. Да се правя на човека, който командва тук“.