Но вече не можеше да върне думите си назад. Тя знаеше истината за него. Той въздъхна и отвори очи.
— Не мисля, че си незабележим — каза Белдре. — Разбира се, щях да имам по-високо мнение за теб, ако ме пуснеше да си вървя.
Дух се усмихна.
— И това ще стане. Обещавам.
— Смяташ ли да ме използваш срещу Куелион? — попита Белдре. — И да заплашиш, че ще ме убиеш, ако не се откаже?
— Заплахите са празна работа, ако знаеш, че никога няма да ги изпълниш. Белдре, повярвай ми, няма да ти направим нищо лошо. Нещо повече, склонен съм да вярвам, че тук ще си в по-голяма безопасност, отколкото в двореца на брат ти.
— Дух, моля те, не го убивай — рече Белдре. — Може би… ще успееш да му помогнеш по някакъв начин — да го накараш да разбере, че е твърде краен.
Дух кимна.
— Аз… ще се опитам.
— Обещаваш ли?
— Обещавам да се опитам да го спася. Ако мога.
— И града.
— И града — повтори Дух. — Довери ми се. Правили сме го и преди — предаването на властта минаваше съвсем гладко.
Белдре кимна. Изглежда, наистина му вярваше. „Как може да вярва на хората след всичко, което е преживяла?“ Ако беше Вин, щеше да го промуши в гърба при първа възможност и сигурно това би бил най-правилният подход. А това момиче продължаваше да вярва. Все едно се бе натъкнал на красиво растение насред поле, покрито с пепел.
— Когато всичко това приключи, можеш ли да ме представиш на императора и императрицата? — попита Белдре. — Струва ми се, че са много интересни хора.
— Не бих могъл да се възпротивя на подобна оценка — засмя се Дух. — Елънд и Вин… те наистина са интересни. Интересни хора, понесли тежко бреме. Понякога ми се иска да съм достатъчно силен, за да мога да върша важни дела като тях. Разбира се, че ще те представя.
Белдре сложи ръка на рамото му и той я погледна изненадано.
— Силата е опасно нещо, Дух — каза тя тихо. — Не ми харесва какво направи с брат ми. Не си я пожелавай прекалено много.
И дръпна ръката си.
Дух я погледна, кимна и се изправи.
— Ако ти потрябва нещо, кажи на Сейзед. Той ще се погрижи за теб.
— Ти къде отиваш?
— Да ме видят — отвърна той и се засмя.
— Искам изключителни търговски права за всички канали — заяви Дюрн. — И титла от императора.
— Ти? — изненада се Дух. — Титла? Да не смяташ, че с едно „лорд“ пред името няма да си такъв грозник?
Дюрн го погледна сърдито.
Дух се засмя.
— Имаш ги и двете. Вече говорих със Сейзед и Бриз — ако настояваш, ще ти напишат и договор.
Дюрн кимна доволно.
— Настоявам. Благородниците държат на подобни неща.
Седяха в една от неговите задни стаички — не в дома му, а в къщата, прилепена до странноприемницата. На стената бяха окачени стари барабани.
Дух почти не се затрудни да се промъкне покрай войниците на Куелион, които охраняваха входа на сградата на Министерството. Беше се научил да се придвижва незабележимо много преди да овладее умението да гори калай, а по-късно и пютриум. Отряд войници не бяха пречка за него. Не можеше да остане затворен в подземията като другите. Имаше твърде много работа.
— Постарай се да заприщите Грапата — нареди Дух. — Ще напълним каналите вечер, когато пазарищата са празни. Никой не живее долу освен такива като теб. Ако искате да запазите това място, ще трябва да си построите солидна преграда.
— Вече се погрижихме за това — отвърна Дюрн. — Още когато се заселвахме в Грапата, демонтирахме шлюзовите прегради, но аз зная къде са. Ще паснат точно на мястото, откъдето може да нахлуе водата, и ще я задържат — стига да ги поставим правилно.
— Направете го, и то бързо. Не искам половината просяци в тоя град да ми тежат на съвестта. Ще те предупредя в деня преди да започнем. Разчистете пазарите от стока и гледайте никой да не идва в бордеите. Това, плюс усилията ви да поддържате репутацията ми, ще е достатъчно да си осигуриш мечтаната титла.
Дюрн кимна и се изправи.
— Да вървим да се погрижа за репутацията ти тогава.
Минаха по един тесен коридор и влязоха в кръчмата. Както винаги Дух бе с обгореното наметало — то се беше превърнало в нещо като негов символ. Нямаше мъглопелерина, но с наметалото се чувстваше дори по-добре.
Когато влезе, всички станаха. Той се усмихна и махна на помощниците на Дюрн да донесат мехове с вино — беше ги взел от подземието.
— Тази вечер — заяви високо — няма да се налага да плащате за крадения от Куелион алкохол. Това е неговият начин да ви държи доволни и щастливи.
Не им каза повече. Не беше Келсайър, за да впечатлява хората с дълги речи. Вместо това — и по съвет на Бриз — предпочиташе да е мълчалив. Минаваше от маса на маса, стараеше се да се държи любезно, но говореше малко. Разпитваше хората за проблемите им, изслушваше истории за беди и трудности и пиеше в памет на хората, погубени от Куелион. И благодарение на пютриума никога не се напиваше. Вече се бе прочул и с това — хората го намираха за загадъчно, както и всичко останало, свързано с него.