„В името на лорд Владетеля! Този трябва да е минал право през сърцето. Как не го е убил?“ Разбира се, можеше да си зададе същия въпрос за клиновете в мозъка.
Вин посегна, измъкна заострения прът — Елънд неволно потрепери, — огледа го намръщено и отсече:
— Пютриум.
— Наистина?
— Да. Това прави десет клина. Два в очите, един между лопатките — и трите от стомана. Шест в гърдите — два стоманени и четири бронзови. А сега и този от пютриум — да не говорим и за другия, от стомана, с който се опита да те нападне.
В аломантията и ферохимията различните метали вършеха различни неща — Елънд можеше само да предполага, че при инквизиторите е същото.
— Може би те не използват аломантия, а някаква… друга сила?
— Може би — съгласи се Вин. — Ще се наложи да му отворим стомаха, за да проверим дали е горил атиум.
— Да, може най-накрая да открием малко от него.
Те винаги използваха електрум като предпазно средство, в случай че противникът им наистина притежава атиум.
Вин поклати глава.
— Нещо пропускаме, Елънд. Ние сме като деца, които играят игрите на родителите си, без да разбират правилата. Играем игра, измислена от нашия противник.
Елънд прекрачи трупа и застана до нея.
— Вин, ние дори не знаем дали е някъде там. Говоря за съществото, което видяхме преди година при Кладенеца… може вече да е изчезнало. Да е заминало нанякъде, след като вече е свободно. Може би това е всичко, което е искало.
По очите й виждаше, че не вярва да е станало така. Вероятно същото бе изписано и на неговото лице.
— То е там, Елънд — прошепна тя. — Направлява инквизиторите, знае какво правим ние. Точно затова колосите се озовават при градовете, към които се насочваме и ние. То властва над този свят — може да променя написани текстове, да всява смут и объркване. То знае плановете ни.
Елънд сложи ръка на рамото й.
— Но днес ние го победихме — и получихме нова армия колоси.
— А колко души загинаха, за да спечелим тази армия?
Елънд не отговори. Твърде много. Хората се топяха. Мъглите — Дълбината — ставаше все по-могъща, отнемаше живота на случайни жертви и унищожаваше посевите. Далечните области бяха превърнати в безжизнена пустош, само тези в близост до Лутадел все още получаваха достатъчно дневна светлина, за да разчитат на земеделието. Но дори тези относително годни за живот райони бързо се смаляваха.
„Надежда — помисли Елънд. — Това иска тя от мен. Винаги го е искала“. Стисна я за рамото, обърна я към себе си и я прегърна.
— Ще се справим, Вин. Ще намерим изход.
Тя не възрази, но очевидно не беше убедена. Все пак остана в обятията му, затворила очи и положила глава на гърдите му.
Бойното поле бе осеяно със сразени врагове, но въпреки това Елънд не се чувстваше победител. Не и след като светът около него се рушеше.
„Надежда! — повтори си той. — Вече принадлежа към Църквата на Оцелелия. Това трябва да е първостепенната ми задача. Да оцелеем“.
— Дай ми един от колосите — помоли Вин и се откъсна от прегръдката му.
Елънд освободи от контрол едно средно на ръст чудовище и Вин го пое. Той все още не разбираше как точно го правят. Поставеше ли някой колос под свое командване, можеше да го контролира без никакви усилия — независимо дали спи, или е буден, дали гори метали, или не. Имаше много неща, свързани с аломантията, които не разбираше. Владееше тази сила едва от година, а същевременно трябваше да управлява цяла империя, да осигурява прехрана на народа си, да води войни. Не му оставаше много време да я практикува.
„Разбира се, Вин е имала още по-малко време, когато се е сразила сама с лорд Владетеля“. Но Вин беше особен случай. Тя прилагаше аломантията с лекотата, с която хората дишат, за нея това бе по-скоро продължение на естественото й аз, отколкото умение. Елънд навярно бе по-силен от нея — както тя често твърдеше, — но истинският майстор си оставаше Вин.
Колосът вдигна на ръце убития инквизитор и клина и тръгна заедно с Елънд и Вин към човешката армия.
— Защо спряха? — попита Фатрен, щом се приближиха.
— Обещах ти втора армия, лорд Фатрен — отвърна Елънд. — Ето я.
— Колосите?
— Да.
— Но тази армия дойде да ни унищожи!
— А сега е ваша — рече Елънд. — Хората ти се справиха отлично. Постарай се да им внушиш, че победата е тяхна. Трябваше да принудим инквизитора да се покаже и единственият начин бе като обърнем собствената му армия срещу него. Колосите се плашат само тогава, когато видят как някой по-дребен побеждава по-едър. Войниците ти се сражаваха храбро и благодарение на тях сега тези колоси са ваши.
Фатрен се почеса по брадичката.
— Излиза, че са преминали на наша страна, защото се изплашиха от нас?