Вин погледна обецата. Пръстите й тръпнеха да я докоснат, дори само за да усетят допира на метала. Ако имаше стомана, щеше да Тласне обецата и да я използва като оръжие. Навремето Келсайър я бе посъветвал да я носи тъкмо по тази проста причина. Но Вин я имаше от майка си. Жена, която не помнеше. И която се бе опитала да я убие.
Посегна и взе обецата. Йомен я наблюдаваше с любопитство, докато си я слагаше. Изглеждаше… разтревожен. Сякаш очакваше да се случи нещо.
„Ако наистина това беше някакъв таен трик — помисли си тя, — досега да е мъртъв. Но защо ми я върна? И как може да стои толкова спокойно? Дори обецата да не е изработена от годни за употреба метали, бих могла да открия начин да я използвам“.
Интуицията й подсказваше, че Йомен й прилага един стар уличен номер — като да подхвърлиш на противника нож, за да го накараш да нападне. Йомен искаше тя да разкрие всичките си тайни оръжия и ходове. На пръв поглед глупаво. Как би могъл да си помисли, че ще надвие една Мъглородна?
„Освен ако той самият не е Мъглороден. И смята, че може да ме победи. Носи атиум и е готов да го разпали веднага щом направя нещо“.
Но не направи нищо. Не знаеше дали интуицията я води в правилна посока, но това едва ли имаше значение. Не би могла да нападне, защото в обецата нямаше никаква скрита тайна. Сложи си я само защото така се почувства по-добре. Носеше я, откакто се помнеше.
— Интересно — промърмори Йомен. — Но както и да е, скоро ще разберете защо не наредих да ви завържат устата… — Вдигна ръка и посочи вратата и прислужникът я отвори и въведе невъоръжен войник с униформа, върху която бе пришит гербът на Елънд.
„Трябва да го убиеш — прошепна Гибелта в главата й. — Убий ги всички!“
— Лейди Венчър — заговори Йомен, без да я поглежда. — Ще ви помоля да не говорите с този човек, освен когато ви кажа, и да не му отговаряте без мое разрешение. В противен случай той ще бъде екзекутиран и ще чакаме нов вестоносец от вашата армия.
Войникът пребледня. Вин се намръщи и погледна краля-принудител. Йомен несъмнено не бе жесток човек, но се стараеше да се преструва на суров. Въпросът бе доколко само се преструва?
— Виждаш, че е жива, както обещах — каза Йомен на войника.
— Как можем да сме сигурни, че това не е превъплътена кандра? — попита войникът.
— Попитай я нещо — рече Йомен.
— Лейди Венчър — каза вестоносецът, — какво вечеряхте, преди да отидете на бал в града?
Добър въпрос. Една кандра би изтръгнала от жертвата си само важна информация — като например кога за пръв път се е срещнала с Елънд. Но едва ли би се сетила да пита за това кога и какво е яла. Сега оставаше Вин да си спомни…
Тя погледна Йомен. Той кимна — можеше да отговаря.
— Яйца — каза тя. — Пресни яйца, донесох ги от града след една нощна обиколка.
Вестоносецът кимна.
— Получи отговора си, войнико — рече Йомен. — Можеш да докладваш на господаря си, че жена му е жива.
Войникът излезе и прислужникът затвори вратата.
Йомен остана на мястото си, загледан в нея. Вин се отпусна на пейката и зачака да й завържат устата. Но не издържа и попита:
— Колко дълго мислите, че ще удържате Елънд? Ако го познавахте поне малко, щяхте да знаете, че той е първо император, а чак след това съпруг. Ще направи каквото е необходимо дори ако това означава аз да умра.
— Вероятно да — съгласи се Йомен. — Но засега той все още се колебае. Казват, че сте пряма и храбра жена. Ето защо ще бъда откровен с вас. Залових ви не за да ви използвам срещу вашия съпруг.
— Така ли? А каква тогава е причината?
— Съвсем проста, лейди Венчър. Плених ви, за да мога да ви екзекутирам.
Ако очакваше да я изненада, остана разочарован. Вин само повдигна рамене.
— И какъв смисъл от това малко представление? Защо просто не ми прерязахте гърлото, докато бях упоена?
— В моя град цари законност — заяви Йомен. — Ние не убиваме безразборно.
— Вие сте във война — каза Вин. — Не може да чакате да убивате само когато е напълно „законно“.
— Престъплението ви не е свързано с тази война, лейди Венчър.
— Нима? И ще мога ли да разбера какво е моето престъпление?
— Най-обикновеното от всички възможни. Убийство.
Вин повдигна вежди. Дали не бе убила някой близък на този човек? Може би някой благороден войник от свитата на Сет, преди година, когато бе нападнала Цитаделата Хастинг?
Йомен срещна погледа й и тя видя нещо в очите му. Ненавист, която бе прикривал зад маската на спокойствие. Не — не ставаше въпрос за някой негов приятел или роднина. Беше убила много по-важен за него човек.
— Лорд Владетеля — рече тихо тя.
Йомен отново й обърна гръб.
— Не можете да ме съдите за това — рече Вин. — Абсурдно е.