— Няма да има съд — отвърна Йомен. — Аз съм властта в този град и не се нуждая от процес, за да направя каквото е нужно.
Вин изпръхтя презрително.
— Одеве не казахте ли, че в града ви цари законност?
— И аз съм законът — заяви със спокоен глас Йомен. — Вярвам, че трябва да се даде думата на обвиняемия, преди да взема решение. Ще ви оставя да подготвите речта си, но хората, които ще ви пазят, имат нареждане да ви убият при първия признак, че се опитвате да кажете нещо друго. — Йомен се обърна и я погледна. — На ваше място бих бил много внимателен, когато ям и пия. Стражите ви са предупредени да не допускат и най-малката грешка и знаят, че няма да ги накажа, ако случайно ви убият.
Вин се сепна, все още стиснала чашата с вода.
„Убий го — прошепна Гибелта. — Можеш да го направиш. Вземи оръжието на някой от войниците и го използвай срещу Йомен“.
Вин се намръщи. Гибелта все още използваше гласа на Рийн — глас, който отдавна бе станал част от вътрешния й мир. Да открие, че принадлежи на това нещо… беше като да разбере, че отражението й не е нейното и че никога не е виждала истинския си облик.
Не знаеше защо Гибелта иска да се опита да убие Йомен. В края на краищата Йомен я бе пленил — кралят-принудител работеше на страната на Гибелта. Освен това Вин се съмняваше, че в момента може да му направи каквото и да било. Окована, без важни метали… щеше да е глупаво да опитва атака.
А и не вярваше на думите на Йомен, че ще я запази жива, за да подготви „защитната си реч“. Той бе намислил нещо. Ала Вин все още не можеше да проумее замисъла му. Защо я държеше жива? Той бе твърде хитър, за да го прави без причина.
Без да издава по никакъв начин намеренията си, Йомен й обърна гръб и пак се загледа през прозореца.
— Отведете я.
55.
Като пожертвало част от съзнанието си, Съхранението създало затвор за Гибелта, с което нарушило споразумението им, като се опитало да попречи на Гибелта да разруши това, което били сътворили. С това негово действие силите им отново се уравновесили — Гибелта затворена, способна да въздейства на света само с малка частица от себе си. Съхранението, от своя страна, се смалило до малка част от това, което било някога, и поддържало мисълта и действията си с огромни усилия.
Тези два ума били, разбира се, отделни и отделени от мощта си. Всъщност не съм сигурен как мислите и съзнанието могат да се съчетават със силата — но предполагам, че в началото не е имало връзка. Защото и двете сили можели да бъдат отделени от умовете, които ги управлявали.
Елънд изгуби доста повече време да се върне от селото, отколкото когато бързаше към него. Първо, защото бе оставил всичките си монети на селяните. Не знаеше дали парите ще им помогнат през идните седмици, но имаше чувството, че трябва да го направи. Следващите месеци щяха да са тежки за тях. Храната им бе на привършване, домовете им — изгорени от колосите, кладенците — затлачени от сажди, столицата и техният крал — обсадени от Елънд…
„Не бива да се разсейвам — помисли си той, докато крачеше през саждите. — Не мога да помогна на всяко село. По-важното е да се справя с главния проблем“.
Проблем, който включваше използването на армия колоси, за да бъде разрушен един голям град. Елънд стисна зъби и ускори крачка. Слънцето се спускаше към хоризонта и мъглите вече излизаха, озарени от червеникавата светлина на залеза. Зад него топуркаха трийсет хиляди колоса. Неговата нова армия.
Това бе другата причина да се връща по-бавно. Искаше да е с армията, за да не рискува инквизиторът да се появи и да си възвърне контрола. Все още не можеше да повярва, че една толкова многочислена група е била оставена на произвола.
„Сам нападнах цяла армия колоси. Без помощта на Вин“.
Как бе могъл да повярва, че ще се справи с инквизитора, ако той се появи? Дори самият Келсайър едва бе успял да победи едно от тези същества.
„Вин вече уби трима — помисли си. — Бихме се заедно, но тя бе тази, която ги уби“.
Понякога й завиждаше за способностите й и това го учудваше. Когато бе обикновен човек, никога не го спохождаше подобна завист, но сега, като Мъглороден, постепенно установи, че копнее да притежава нейните умения.
Ала дори тя, с ненадминатите й способности, бе допуснала да я пленят. Още щом си го помисли, Елънд усети на раменете си непосилна тежест. Всичко се беше объркало. Вин бе затворена, а той бе на свобода. Мъглите и саждите задушаваха земята. Елънд, въпреки силата си, не можеше да защити поданиците си — нито жената, която обичаше.
И това бе третата причина да върви с колосите, вместо да се прибере незабавно в лагера. Нуждаеше се от време, за да размисли. Да остане сам. Може би тъкмо затова бе тръгнал към онова село.