Знаеше, че се захващат с опасно дело, но никога не си бе помислял, че ще изгуби точно нея. Тя беше Вин. Винаги се измъкваше. Винаги оцеляваше.
Ами ако този път не успееше?
От двамата досега той бе по-слабият. Отначало — обикновен човек в света на Мъглородни и колоси. Учен, който не можеше да се бие и трябваше да разчита на закрилата на Вин. Дори през последната година тя винаги бе близо до него. Ако тя бе в опасност, същото важеше и за него и не им бе оставало време да мислят какво ще се случи, ако той оцелее, а тя не.
Елънд газеше в дълбоката до глезени пепел. Би могъл да използва колосите да му утъпчат пъртина. Но за момента предпочиташе да не се занимава с тях. Ето защо вървеше напред — самотна фигура в черно, сред поле, затрупано от сажди и озарено от червеникавото слънце.
Саждопадите ставаха все по-обилни. Преди да напусне селото, отдели един ден, за да накара колосите да разчистят улиците и да вдигнат отново някои къщи. Но при такива валежи дори мъглите и опасността от други скитащи банди колоси се превръщаха във второстепенен проблем. Саждите. Само те бяха достатъчни, за да убиват. На места вече бяха дълбоки до кръста.
„Може би ако бях останал в Лутадел, за да търся начин да ги спра заедно с другите учени…“
Не, това бе глупаво. Какво можеха да направят? Да запушат саждивите кратери? Да открият начин за отмиване на саждите в океана? Забеляза далеч пред себе си, ниско над хоризонта, червеникаво сияние — въпреки че слънцето залязваше в противоположната посока. Предположи, че заревото се дължи на пожар или изригване на лава от някой саждив кратер.
Какво би могъл да направи за умиращото небе, срещу гъстите саждопади, срещу изригващите вулкани? Нищо. И затова се беше правил, че не съществуват.
Или, по-точно, бе оставил на Вин да се безпокои за тях.
„Ето кое най-много ме тревожи — помисли си той. — Ужасно е да изгубиш жената, която обичаш. Но да изгубиш човека, от когото си очаквал да намери решение на всички тези проблеми… това е катастрофа“.
Странна мисъл. Но той наистина вярваше на Вин повече, отколкото на всеки друг. Тя бе почти като природна сила. Като божество. Глупаво беше да мисли така. Вин бе негова съпруга. И макар че бе член на Църквата на Оцелелия, му се струваше неправилно да се прекланя пред нея, да я смята за божествена.
И не го правеше. Но пък й вярваше. Вин бе жена, свикнала да следва интуицията си, докато Елънд се уповаваше на логиката и мисълта. Понякога изглеждаше сякаш тя е в състояние да направи невъзможното само защото не си даваше сметка, че е невъзможно. Образно казано, когато Елънд стигаше пропаст, спираше и преценяваше разстоянието до отсрещния бряг. Вин просто скачаше.
Ала какво щеше да стане в деня, когато тя не стигнеше отсрещния бряг? Ако се окажеше, че събитията, в които са заплетени, са по-могъщи от хората, опитващи се да ги надмогнат, дори ако един от участниците е Вин? Всъщност като си помислеше, дори шансът да открият полезна информация в подземията на Фадрекс му се струваше минимален.
„Трябва ни помощ“ — осъзна той подразнено и спря. Мракът около него се сгъстяваше. Мъглите се вихреха.
Помощ. Какво пък означаваше това? Помощ от загадъчен бог като онези, за които им разказваше Сейзед? Елънд не познаваше друг жив бог освен лорд Владетеля. А и никога не бе имал вяра на това същество — макар че срещата с Йомен го бе накарала да промени мнението си относно това как други хора почитат лорд Владетеля.
Вдигна глава и погледна към небето, от което неспирно се сипеха едри сажди. Несекваща, унищожителна вълна към земята. Като пера на гарван, като мека възглавница, с която да се души спяща жертва.
„Ние сме обречени — осъзна той. Зад него армията колоси също бе спряла и очакваше заповеди. — Това е. Краят е неизбежен“.
Но това прозрение не го смаза. Беше по-скоро едва осезаемо, като прощална струйка дим от изгасена свещ. Той изведнъж си даде сметка, че не могат да се бият — че всичко, което бяха направили през последната година, е безсмислено.
Падна на колене. Саждите му стигаха до гърдите. Може би това бе последната причина да поеме на път сам. Изпитваше оптимизъм, когато наоколо имаше други хора. Но сам можеше да погледне истината в очите.
И тук, насред саждите, той най-сетне се предаде.
Някой коленичи до него.
Елънд подскочи и се изправи, като машинално разпали пютриум, подхранвайки тялото си с енергия, в случай че бъде нападнат. Но наоколо нямаше никого. Чак после, когато разпали калай и примижа в мрака, най-сетне го видя. Създание от мъгла.
Отначало не беше добре оформено. По-скоро бе някакъв силует. Хаотични потоци очертаваха неясна фигура, грубо наподобяваща човешка. Елънд бе виждал това същество на два пъти. Първия път му се бе явило сред пущинаците на Северната област.