— Тогава само волята на Елънд Венчър попречи да бъде разрушен напълно — посочи Сейзед. — Революцията на Келсайър лесно можеше да прерасне в бедствие.
— Всичко ще е наред — успокои го Дух.
Дух очевидно се опитваше да излъчва увереност. Може би Сейзед бе завладян от недоверчивост, но му беше трудно да възприеме оптимизма му.
— Ти не ми вярваш — каза Дух.
— Съжалявам, лорд Дух — отвърна Сейзед. — Въпросът не е в това… просто напоследък не вярвам в нищо.
— А, ясно.
Известно време крачеха мълчаливо покрай подземното водохранилище.
— Дух, никога ли не се безпокоиш? — попита Сейзед. — Не те ли е страх от провал?
— Не, защо да ме е страх?
— Защото не е само това. — Сейзед кимна към подземието. — Небето е тъмно. Земята умира. Не се ли питаш какъв смисъл има във всичко? Защо трябва да се бием? И без това сме обречени!
Дух го изгледа. После сведе глава.
— Аз… не зная — каза тихо. — Разбирам какво се опитваш да направиш, Сейзед. Мъчиш се да разбереш дали имам вътрешни съмнения.
Сейзед се намръщи, но не каза нищо.
— Прав си — продължи младежът. — Наистина се питам дали ще се проваля. Предполагам, че Тиндуил щеше да е разочарована от мен. Тя смяташе, че водачите не трябва да изпитват колебания.
Сейзед неволно се замисли. „Какво правя? В това ли се превърнах накрая? През целия си живот се съпротивлявах на Синода, бунтувах се срещу собствените си сънародници. Но същевременно бях спокоен и убеден, че постъпвам правилно. А сега, когато съм сред хора, които се нуждаят от мен, мънкам отчаяно и обяснявам на това момче, че всички ще умрем“.
— Но — продължи Дух, — макар да се съмнявам в себе си, смятам, че всичко ще е наред.
Сейзед се изненада от надеждата, която видя на лицето му.
„Ето какво изгубих“.
— Как може да си толкова сигурен? — попита той.
— Наистина не зная — призна Дух. — Аз… чакай, помниш ли какво ме попита, когато дойдохте тук? Стояхме до езерото, ей там. Ти ме попита за вярата. Искаше да ти отговоря каква полза има от нея, след като само кара хората да си причиняват зло, както е станало с вярата на Куелион в Оцелелия.
Сейзед погледна към езерото и каза тихо:
— Да. Спомням си.
— Доста мислих над въпроса ти — каза Дух. — И… мисля, че имам отговор.
— Какъв?
— Вярата — рече Дух — е когато няма значение какво ще се случи. Можеш да вярваш, че някой бди над теб. Да вярваш, че някой ще се погрижи всичко да е наред.
Сейзед се намръщи.
— А това означава, че винаги има изход — прошепна Дух с блеснали очи, загледан в неща, които Сейзед не виждаше.
„Да — помисли Сейзед. — Точно това изгубих. И това трябва да си върна“.
57.
Постепенно разбрах, че всяка сила разполага с три изражения — физично, което може да се види в превъплъщенията на Гибелта и Съхранението; духовно — в невидимата енергия, която прониква навсякъде из света, и познавателно — в умовете, които контролират енергията.
Има и още. Много повече, което все още не мога да разбера.
„Трябва да ги убиеш“.
Вин вдигна глава, чула стъпките на минаващите покрай вратата на килията й пазачи. В гласа на Рийн имаше една положителна черта — предупреждаваше я, когато наблизо се появяваха хора, макар да настояваше да ги убие.
Понякога Вин се чудеше дали не е обезумяла. В края на краищата виждаше и чуваше неща, които никой друг не забелязваше. Но ако беше луда, нямаше как сама да го разбере. Ето защо реши да не обръща внимание на гласа и да продължава нататък.
Всъщност понякога дори се радваше, че чува Рийн. Инак щеше да остане съвсем сама в килията. Тишината беше потискаща. Дори войниците не разговаряха — вероятно по заповед на Йомен. Освен това всеки път когато Гибелта заговореше, Вин имаше чувството, че е научила нещо. Узна например, че Гибелта може да се появи лично или да въздейства от разстояние. Когато не присъстваше в килията, думите й изглеждаха далечни и смътни.
Например заповедта й да убие пазачите. Вин не би могла да я изпълни, не и докато беше зад решетките. Така че това бе не толкова заповед, колкото опит да влияе на чувствата й. Всичко това напомняше на емоционалната аломантия, когато човек се опитва да оказва общо влияние върху чувствата на друг.
„Общо влияние“…
Изведнъж й хрумна нещо. Вин се пресегна мислено и без усилие почувства връзката с хилядата колоса, които й бе дал Елънд. Все още бяха под неин контрол, някъде далеч, но готови да се подчинят на всяка нейна заповед.
Би ли могла да ги използва по някакъв начин? Например да занесат съобщение на Елънд? Да ги накара да нападнат града и да я освободят? Тя се замисли, но и двата плана имаха недостатъци. Ако ги пратеше във Фадрекс, щеше да ги изложи на сигурна гибел и вероятно щеше да развали плановете на Елънд за щурм на града. Би могла да им нареди да потърсят Елънд, но тогава пък възникваше опасност да влязат в конфликт с постовете край лагера и отново да предизвика ненужно кръвопролитие. А и какво ще му кажат? Можеше да им заповяда да предприемат различни действия, като да нападнат или заловят някого, но досега не бе опитвала деликатни операции като например да ги накара да говорят.