— Нещо подобно — каза Елънд, огледа войниците и изпрати мислена заповед на колосите да пристъпят напред. — Тези същества ще се подчиняват на вашите заповеди. Накарай ги да отнесат ранените в града. И гледай хората ти да не ги нападат. Те са ваши слуги, разбираш ли?
Фатрен кимна.
— Да вървим — каза Вин. Гласът й бе изпълнен с нетърпение.
— Лорд Фатрен, с нас ли ще дойдеш, или ще останеш да наглеждаш хората си? — попита Елънд.
Фатрен присви очи.
— Какво смятате да правите?
— Трябва да вземем нещо от твоя град.
Фатрен се поколеба.
— В такъв случай ще дойда. — И тръгна да даде нареждания на хората си.
Вин чакаше нетърпеливо. Елънд й се усмихна успокояващо. Накрая Фатрен дойде при тях и тримата тръгнаха към града.
— Лорд Фатрен — заговори Елънд, докато вървяха, — отсега нататък се постарай да се обръщаш към мен с „милорд“.
Фатрен току поглеждаше с видимо безпокойство крачещите зад тях колоси.
— Чу ли ме? — попита Елънд и го изгледа строго.
— Ъъъ… да, милорд.
Елънд кимна и Фатрен изостана, за да върви на крачка зад него и Вин. Доста бързо се бе примирил с новото си положение, навярно защото все още не вярваше, че е останал жив. Може би след време щеше да се разбунтува срещу владичеството на Елънд, но засега не можеше да направи нищо. Хората му щяха да предпочетат да са част от една империя, в която има закони и ред, а примерът с покоряването на армията на колосите щеше да е достатъчен, за да ги държи в подчинение. Фатрен никога вече нямаше да управлява този град.
„Колко лесно заповядвам сега — помисли Елънд. — А само преди две години допусках повече грешки дори от този човек. Той поне е успял да запази града във време на изпитания. А аз изгубих трона и трябваше Вин да ми го върне“.
— Малко се безпокоя за теб — каза тя. — Трябваше ли да започваш битката без мен?
Елънд я погледна. В гласа й нямаше укор. Само загриженост.
— Не знаех кога — и дали въобще — ще дойдеш. А и не исках да изпускам удобния случай. Колосите бяха вървели през целия ден. Предположих, че ще избием поне петстотин, преди другите да се организират за контраатака.
— Ами инквизиторът? — попита Вин. — Наистина ли си мислеше, че ще можеш да го победиш сам?
— А ти? — отвърна с въпрос Елънд. — Би се цели пет минути, преди да успея да ти помогна.
Вин не възрази с очевидния аргумент — че е много по-опитна от него. Все още се страхуваше за Елънд, макар че вече не се опитваше да го опази от всички възможни опасности. Но страховете и безпокойствата й отдавна бяха неразделна част от обичта й към него и двамата го знаеха много добре.
През изтеклата година полагаха усилия да са заедно колкото се може повече, но това не винаги бе осъществимо — както например сега, когато Елънд разбра, че армия колоси се приближава към беззащитен град, а Вин трябваше да отнесе заповеди за Пенрод в Лутадел. Елънд се бе надявал, че ще се върне навреме, за да му помогне, но нямаше възможност да я чака. Не и когато на карта беше заложен животът на хиляди хора.
Хиляди хора… и нещо повече.
Останалите в града защитници се бяха струпали върху насипа. Две-три хиляди колоса бяха заобиколили армията на Фатрен и бяха атакували града. Сега те всички стояха неподвижно — изпълняваха беззвучната команда на Елънд.
Войниците отвориха портата и пуснаха Вин, Елънд, Фатрен и нарамилия трупа на инквизитора колос да влязат. Оглеждаха чудовището с видимо недоверие. Вин му нареди да сложи мъртвия инквизитор на земята и да ги последва. Знаеше, че колкото повече хора видят как крачи покорно след нея, толкова по-бързо ще привикнат с чудовищата. И при следващата битка с охота щяха да приемат до себе си новите си съюзници.
Скоро приближиха сградата на Министерството, която Елънд бе огледал при влизането си в града. Колосът на Вин ги изпревари и започна да кърти дъските от вратата.
— Канцеларията на Министерството? — учуди се Фатрен. — За какво ви е притрябвала? Ние вече я претърсихме.
Елънд го изгледа.
— Милорд — побърза да добави Фатрен.
— Стоманеното министерство бе пряко свързано с лорд Владетеля — обясни Елънд. — Принудителите бяха неговите очи из цялата империя и чрез тях той контролираше благородничеството, следеше търговията и поддържаше властта си.
Колосът дръпна вратата и я изтръгна от пантите. Елънд пристъпи вътре и разпали калай, за да може да вижда по-добре в мъждивата светлина. Вин очевидно бе направила същото, защото се ориентираше с лекота сред разхвърляните мебели и отломки. Хората на Фатрен не само бяха „претърсили“ сградата, но и я бяха плячкосали.
— Да, зная за принудителите — обади се Фатрен, докато палеше един фенер. — Но тук нямаме от тях, милорд. Тръгнаха си с благородниците.