„Но Келсайър е разполагал с години, за да подготви плановете си. А аз дори не знам колко ми остава. Не е много, предполагам“. И в този момент дойде поредният трус. Стените се разтрепериха и Вин чу ругатните на пазачите в коридора, когато нещо падна на земята и се строши. А Гибелта… тя изглеждаше изпълнена с блаженство, със затворени очи, леко отворена уста и доволно изражение, докато сградата и градът се тресяха.
Постепенно всичко се успокои. Гибелта отвори очи и я погледна.
— Вин, това, което правя, е свързано със страстта. Става въпрос за динамични събития, за промяна! Ето защо ти и твоят Елънд сте толкова важни за мен. Хората със страст са хора, готови да рушат — защото страстта на човек не е истинска, докато не покаже колко много е готов да жертва за нея. Готов ли е да убие? Готов ли е да отиде на война? Ще зареже ли всичко, което е бил, заради това, което иска?
„Гибелта не само чувства, че е постигнала нещо — мислеше си Вин, — а усеща, че е на път да надделее. Въпреки твърденията си тя вярва, че ще победи — че вече е надвила над нещо… но над какво или кого? Над нас? Ние едва ли можем да сме нейни съперници“.
В главата й се пробуди и зашепна един глас от далечното минало: „Вин, кое е първото правило на аломантията?“
Следствие. Действие и противодействие. Щом Гибелта притежаваше силата да руши, съществуваше нещо, което да й се съпротивлява. Трябваше да съществува. Гибелта имаше противник, опонент. Или бе имала.
— Какво направи с него? — попита Вин.
Гибелта се поколеба и я погледна озадачено.
— С твоя противник — рече Вин. — Този, който веднъж вече ти е попречил да унищожиш света.
Гибелта потъна в замислено мълчание. После се усмихна със смразяващо задоволство. Тя знаеше, че е на прав път. Вин вече бе част от нея. Мъглородната я разбираше.
— Съхранението е мъртво — заяви Гибелта.
— Ти ли го уби?
Гибелта сви рамене.
— Да и не. То даде от себе си, за да изгради клетка. Макар че агонията му се проточи хиляда години, най-сетне го няма. И с това бе изпълнена сделката ни.
„Съхранението — помисли Вин, усетила как един огромен къс от мозайка попада на мястото си. — Противникът на Гибелта. Сила, която не би могла да унищожи Гибелта просто защото не е посветена на разрушението. Но виж пленничество — това би било напълно във възможностите й. Пленничество, приключило, когато аз освободих силата при Кладенеца“.
— Сега вече разбираш, че всичко е неизбежно — тихо каза Гибелта.
— Ти не можеше да го създадеш сама, нали? — попита Вин. — Светът, животът. Не можеш да го сътвориш, а само да го разрушиш.
— То също не можеше — отвърна Гибелта. — Можеше само да го запази. Съхранението не е сътворение.
— И затова работехте заедно.
— Да, с едно обещание — отвърна Гибелта. — Аз му обещах да работя с него, за да създаде вас — живота, който мисли, живота, който обича.
— А то какво ти обеща? — попита Вин.
— Че ще мога някога да го унищожа. И дойдох да изпълня това, що ми бе обещано. Единствената цел да създадеш нещо е да го гледаш как умира. Както всяка история има развръзка, така и аз няма да свърша работата си, докато не настъпи краят.
„Не е истина — помисли си Вин. — Съхранението. Ако то наистина олицетворява някаква сила във вселената, не би трябвало да може да бъде унищожено, нали?“
— Зная какво си мислиш — рече Гибелта. — Но няма смисъл да разчиташ на силата му. Съхранението е мъртво. Не можеше да ме убие, а само да ме плени.
„Да. За това последното се досетих сама. Май не можеш да ми четеш мислите, а?“
А Гибелта продължаваше:
— Доста безчестен акт, ако мога да се изразя така. Съхранението се опита да избяга от нашата сделка. Не мислиш ли, че това е лоша постъпка? Но както казах одеве, доброто и злото нямат много общо с Гибелта или Съхранението. Лошият ще защитава това, което иска, също толкова страстно, колкото и добрият.
„Но нещо й пречи да разруши света сега — мислеше Вин. — С всички тези приказки за свършека на света Гибелта не е сила, която би чакала «подходящия» момент. Има и още — неща, които не разбирам. Какво крие от мен?“
— Дойдох при теб — говореше Гибелта, — защото исках поне ти да присъстваш и да гледаш. Да знаеш. Защото настъпи часът.
Вин настръхна.
— Какво? За края?
Гибелта кимна.
— И колко остава?
— Дни — рече Гибелта. — Но не и седмици.
Побиха я тръпки. Едва сега осъзна нещо. Гибелта бе дошла при нея и се бе разкрила, защото тя бе в плен. Гибелта бе сигурна, че няма надежда за човечеството. Бе сигурна, че е победила.