„Което означава, че има начин да я надвия — помисли си Вин убедено. — И той включва мен. Но не мога да го постигна оттук — инак тя нямаше да дойде да злорадства“.
Трябваше на всяка цена да се освободи. Незабавно.
58.
Прозрете ли всички тези неща, ще осъзнаете, че Гибелта е била в плен дори след като Съхранението е престанало да съществува, изразходвайки силата си в създаването на затвора. Макар че съзнанието на Съхранението било почти изцяло унищожено, духът и тялото му все още притежавали сила. И като противници на Гибелта те все още можели да й попречат да разрушава.
Или поне да я забавят. Защото след като умът й бил „освободен“ от затвора, процесът на разрушението се ускорил неимоверно.
— Натиснеш ли с цялата си тежест тук — рече Сейзед и посочи една дървена ръчка, — противотежестите ще се освободят, ще завъртят четирите шлюзови врати и ще заприщят потока към пещерата. Но те предупреждавам — водното изригване горе ще е знаменателно събитие. За броени часове всички канали в града ще се напълнят и предполагам, че част от северните квартали ще бъдат наводнени.
— До опасно ниво? — попита Дух.
— Не смятам. Има отвеждащи канали, през които водата ще започне да се оттича, когато достигне определена дълбочина. Инспектирах системата там и мисля, че е напълно запазена. Водата трябва да тече право към каналите и после да излиза от града. Но ще ти призная, че не бих искал да съм някъде наблизо, когато това започне. Течението ще е доста бързо.
— Погрижил съм се за това — отвърна Дух. — Дюрн има задачата да съобщи на хората да освободят каналите.
Сейзед кимна. Дух се озърташе дълбоко впечатлен. Изграждането на толкова сложна конструкция от греди, въжета и макари би трябвало да отнеме месеци, не седмици. Огромни напълнени с камъни мрежи бяха окачени на четирите врати, които бяха поставени така, че при потапянето си да заприщят реката.
— Сейз, това е невероятно — възкликна Дух. — След подобно зрелище хората със сигурност ще искат да слушат нас, а не Гражданина.
Пратеници на Бриз и Дюрн от няколко седмици обикаляха сред гражданството и шепнеха да очакват чудо от Оцелелия в Пламъците. Нещо изключително, сигурен знак за това кой е истинският господар на града.
— Направих каквото ми е по силите — отвърна скромно Сейзед и сведе глава. — Изолацията, разбира се, няма да е херметична. Но това едва ли ще окаже влияние.
— А вие? — обърна се Дух към четиримата войници на Горадел. — Разбрахте ли какво трябва да правите?
— Да, господине — отвърна един от войниците. — Чакаме да дойде вестоносец и преместваме ръчката надолу.
— Ако не дойде вестоносец — рече Дух, — ще я преместите веднага щом се мръкне.
— И не забравяйте — добави Сейзед — да завъртите колелото на шлюзовия механизъм в съседната стая, което спира оттичането на водата от водохранилището. В противен случай то ще се изпразни. А ще е добре да разполагаме с резерви, защото не знаем какво може да последва.
— Да, господине — повтори войникът.
Дух се обърна и погледна към дъното на подземието, където го чакаха войниците. Изглеждаха доста ентусиазирани — беше им омръзнало да седят в подземието и да чакат нещо да стане.
Малко встрани от двамата Белдре оглеждаше с жив интерес конструкцията на Сейзед. Дух се приближи към нея.
— Наистина ли ще го направите? — попита тя. — Ще върнете водата в каналите?
— Да.
— Често съм се опитвала да си представя какво ли ще бъде — каза тя. — Градът няма да е толкова пуст, ще придобие отново значимост, каквато е имал в ранните дни на Последната империя. С тези красиви канали. Край на грозните ровове в земята.
— Да, гледката ще е наистина впечатляваща — потвърди Сейзед и се усмихна.
Белдре поклати глава.
— Учудва ме как е възможно да сте толкова различни. Да вършите такива красиви неща и същевременно да подготвяте унищожението на този град.
— Белдре, не смятам да разрушавам града ви.
— Само да свалиш законната власт.
— Правя това, което трябва да се направи.
— Мъжете го казвате с такава лекота. — Белдре се усмихна. — Но всеки, изглежда, е на различно мнение за това какво трябва да се направи.
— Брат ти имаше своя шанс — посочи Дух.
Белдре сведе поглед. Все още носеше писмото, което бяха получили вчера — отговора на Куелион. Беше му отправила сърцераздирателна молба, но в отговора си той твърдеше, че е била принудена да напише подобни думи, и заплашваше тези, които я държаха в плен.
„Не се страхувам от узурпатори — бе написал. — Защото ме пази Оцелелия. Няма да получиш моя град, тиранино“.