Тълпата се люшна и Дух се обърна, изплашен за Белдре. Но се успокои, като видя, че я водят към сцената.
— Оцелелия! — ревеше тълпата. — Оцелелия от Пламъците!
— Кралят!
Качиха Белдре на платформата и я хвърлиха в краката му. Алената й дреха бе разкъсана, отдолу се виждаше нежната й плът, кестенявата й коса бе разчорлена. До нея Куелион стенеше. Изглежда, при падането си беше счупил ръката.
Белдре плачеше.
— Тя е неговата телохранителка — каза Келсайър и се приведе над нея. — Затова винаги го придружава. Куелион не е аломант.
Дух коленичи до Белдре, притеснен от разголеното й окървавено тяло.
— Трябва да я убиеш — нареди Келсайър.
Дух вдигна глава.
— Какво?!
— Нали искаш да си силен, Дух? — попита Келсайър. — Нали искаш да си по-добър аломант? Е, силата все трябва да дойде отнякъде. Тя никога не е свободна. Тази жена е Монетомет. Убий я и ще придобиеш способностите й. Аз ще ти ги дам.
Дух погледна обляната в сълзи млада жена. Имаше странното усещане, че сънува, че всичко това не се случва тук и сега. Беше му трудно да диша, гърдите му хриптяха, тялото му се тресеше въпреки пютриума. Куелион мънкаше нещо. Белдре продължаваше да плаче.
Дух вдигна окървавената си ръка, смъкна превръзката и свали очилата. Олюля се и погледна към града.
И видя пожари.
По улиците ехтяха гневни гласове. Пламъци горяха на десетки места, озаряваха мъглите и хвърляха над града черен дим. Но това не бяха пламъците на бунта, а пламъци на разрушението.
— Не биваше да става така… — прошепна Дух.
— Дух, ти ще превземеш града — рече Келсайър. — Ще получиш това, което винаги си искал! Ще бъдеш като Елънд и Вин. Ще се сдобиеш с титлите на Елънд и със силата на Вин! Ще бъдеш като бог!
Дух обърна гръб на горящия град, понеже с крайчеца на окото си зърна нещо друго. Куелион посягаше със здравата си ръка към…
Към Келсайър.
— Моля те — прошепна Гражданина. Изглежда, виждаше Оцелелия, макар че никой друг наоколо не го забелязваше. — Господарю Келсайър, защо ме забрави?
— Аз ти дарих пютриума, Дух — провикна се гневно Келсайър, без да поглежда към Куелион. — Нима ще ми се възпротивиш точно сега? Трябва да извадиш един от стоманените клинове, с които е скована платформата. Да притиснеш момичето и да го забиеш в гърдите му. Убий я с клина и го забий в тялото си. Това е единственият начин!
„Убий я с клина… — помисли си Дух; чувстваше се като парализиран. — Всичко това започна в деня, когато едва не умрях. Бих се с един Главорез на площада, използвах го като щит. Но… другият го прониза и острието се забоде в мен…“
Отдръпна се от Белдре, коленичи до Куелион и го притисна към дъските. Той извика уплашено.
— Точно така — каза Келсайър. — Убий първо него.
Но Дух не го слушаше. Разкъса ризата на Куелион и огледа гърдите и раменете му. Нищо необичайно. Но малко под лявото рамо… зараснала рана, от която се подаваше късче метал. Приличаше на бронз. С разтреперана ръка Дух го измъкна. Куелион изпищя от болка.
Но също и Келсайър.
Дух се извърна, стиснал окървавения бронзов клин. Келсайър пристъпи към него разгневен, вдигнал ръце да го удуши.
— Какво си ти? — попита тихо Дух.
Съществото изкрещя, но Дух изобщо не му обърна внимание. Разкъса ризата си и огледа полузарасналата рана на рамото си. От нея също се подаваше метален къс — парчето от меча, който бе пронизал смъртоносно аломанта и се беше забил в Дух. Келсайър му бе казал да остави строшеното острие в тялото си. Като символ на онова, през което е преминал.
Острието се подаваше през кожата. Как бе могъл да забрави за него? Дух го хвана с пръсти.
— Не! — извика Келсайър. — Дух, да не искаш отново да станеш обикновен човек? Да си безполезен? Ще изгубиш пютриума, ще станеш слаб, какъвто беше, когато позволи чичо ти да умре!
Дух се поколеба.
„Не — рече си. — Тук нещо не е наред. Трябваше да разоблича Куелион, да го накарам да използва аломантия, а вместо това го нападнах. Исках да го убия. Забравих всички планове и подготовки. Посях в града разрушение. Това не биваше да става!“
Стисна зъби, изтръгна парчето метал от рамото си и го захвърли настрани. В същия миг Келсайър изчезна. И с него изчезна и способността на Дух да гори пютриум.
Всичко се стовари върху него едновременно — цялата неимоверна умора от последните седмици в Ортьо. Раните, на които не бе обръщал внимание. Внезапната експлозия на светлини, звуци, миризми и усещания, които пютриумът бе удържал. Той рухна на дъските.