— От нас се искаше да въведем ред в града — рече Дух. — А не да предизвикаме разрушения. Аз трябваше да спра пожарите. Но не мога да надвия болката.
Сейзед поклати глава.
— Ах, лорд Дух. Вие не сте бог, за да заповядвате на огъня. Вие сте човек, като всички нас. Ние сме само… хора.
Дух му позволи да го задърпа назад. Сейзед беше прав, разбира се. Той бе само човек. Само Дух. Келсайър бе подбрал хората си внимателно. Беше им оставил писмо, преди да умре. В него се споменаваха всички останали — Вин, Бриз, Доксон, Клъбс и Хам. Келсайър бе написал по няколко думи за всеки от тях, тъй като те бяха неговите хора.
Но не и Дух. Той единствен не бе част от групата.
„Аз ти дадох името, Дух. Ти беше мой приятел. Това не е ли достатъчно?“
Дух спря и издърпа ръката си от ръката на Сейзед. Огледа се в нощта. Нощ, която бе твърде ярка. Пламъците бушуваха. Стелеше се задушлив дим.
— Не — прошепна Дух, обзет от просветление за първи път, откакто бяха избухнали безредиците.
И затича обратно към горящата сграда.
— Дух! — извикаха едновременно два гласа зад гърба му.
Дух доближи пламъците. Дишаше все по-трудно, усещаше по кожата си нетърпимата им горещина. Хвърли се право в тях. После, миг преди болката да премине всякакви граници, изгаси калая.
И тялото му изтръпна.
Стана точно както предния път, когато се бе озовал в онази сграда без метални запаси. Горящият калай бе подсилвал сетивата му толкова дълго, че без него те изведнъж онемяха. Тялото му сякаш умря, лишено от връзка с околния свят.
Той се втурна в ревящия пожар.
Тялото му гореше. Но той не усещаше пламъците и болката не можеше да го спре, да го върне назад. Огънят бе толкова ярък, че дори отслабените му очи виждаха ясно.
„Оцелелия от Пламъците“.
Знаеше, че огънят го убива. Но въпреки това продължи напред, макар че болката отдавна трябваше да го е повалила в безсъзнание. Стигна стаята в дъното, скочи в отвора и се свлече надолу по стълбата.
В подземието цареше мрак. Той тръгна със залитане през него, опипваше стената с ръка. Знаеше, че не му остава много време, и това подсилваше отчаянието му. Тялото му вече почти не му се подчиняваше — бе го подложил на твърде голямо изпитание, а вече не гореше пютриум.
Мракът бе благодат. Когато най-сетне стигна до машината на Сейзед, Дух си помисли, че ще се ужаси, ако може да види обгорените си ръце.
Изстена и улови ръчката с вцепенените си пръсти. Дори не успя да ги стисне и затова просто се стовари с цялата си тежест върху ръчката.
Сетне се свлече на земята, заобиколен от студ и мрак.
Част пета
Вяра
59.
Нямам представа какво се случва в умовете на колосите — какви спомени се съдържат там, дали все още изпитват някакви човешки чувства. Но зная, че случайното откриване на съществото, което наричаше себе си Човек, бе невероятен късмет. Без неговата борба да стане отново човек вероятно никога нямаше да разберем връзката между колосите, хемалургията и инквизиторите.
Разбира се, изигра още една роля. Вярно, неголяма, но въпреки това важна, като се има предвид всичко, което се случи.
Ортьо бе виждал и по-добри дни.
„Вин явно си е свършила добре работата“ — помисли си ТенСуун, докато тичаше из града, смаян от мащабите на разрушенията. Преди две години — преди да го пратят да шпионира Вин — той бе кандра на Страф Венчър и често бе посещавал Ортьо. Макар да не можеше да се сравнява с величието на Лутадел, както и с мащабите на беднотията там, Ортьо бе приятен град, заслужаващ мястото си в кръга на Великите градове.
Но сега близо една трета от него бе изгоряла до основи. Незасегнатите от пожара сгради бяха изоставени или пренаселени — странна комбинация според ТенСуун. Изглежда, скаа избягваха благородническите къщи и затова бордеите се пукаха по шевовете.
Но най-смайващото бяха отново напълнените канали. Личеше, че това е станало съвсем наскоро. ТенСуун клекна и загледа плуващите лодки, които оставяха дири върху покритата със сажди вода. На места върху повърхността се поклащаха отломки, но каналите бяха напълно проходими.
Той се изправи, поклати учудено кучешката си глава и продължи нататък. Беше скрил торбата с костите на Келсайър извън градските стени, за да не привлича внимание с вързоп на гърба.
Какъв е смисълът първо да запалиш един град, а после да напълниш каналите му отново? Най-вероятно скоро щеше да узнае отговора. Не видя армия извън градските черти — дори Вин да бе идвала тук, вероятно вече бе продължила нататък. Целта му сега бе да разбере кой държи властта и после да продължи по следите на Героя на времето.