Докато припкаше по калдъръма, улавяше откъслечни разговори — хората обсъждаха как са оцелели от унищожилите по-голямата част от града пожари. Колкото и да бе странно, бяха развълнувани, дори развеселени. Имаше и отчаяние, но и необичайни прояви на щастие. Това не беше град, наскоро завладян от противник.
„Радват се, че са се справили с пожарите — помисли ТенСуун, докато търчеше по оживената улица. — Не смятат за бедствие, че са изгубили една трета от града — намират спасяването на другите две трети за истинско чудо“.
Смеси се с тълпата, която се спускаше към центъра на града. Там най-сетне забеляза и първите войници. Определено бяха от армията на Елънд, с герб с копие и свитък на униформите. Но пазеха странно място — сградата на Министерството.
ТенСуун пак клекна и завъртя глава. Сградата несъмнено бе център на организирани действия. Хора влизаха и излизаха под строгите погледи на войниците. Ако искаше отговори, трябваше да проникне вътре. Той се поколеба за миг дали да не използва костите на Келсайър. Но отхвърли тази мисъл. Не беше сигурен дали е готов да се справя с последиците от представянето си за Оцелелия. Имаше и друг начин да влезе вътре — също толкова стряскащ, но без смущаващ религиозен оттенък.
Той изприпка до входа на сградата и се изкатери делово по стълбите, с което привлече няколко учудени погледа. Един от войниците размаха копието си да го прогони и му викна:
— Махай се! Тук не е за кучета. Ей, чие е това псе?
ТенСуун клекна на задните си лапи и отвърна:
— Аз не съм ничия собственост.
Войникът го изгледа слисано, а ТенСуун мислено се укори. Светът беше пред края си, а той се забавляваше да стряска войниците. И все пак не можеше да отрече, че е приятно.
— Какво… — Войникът се огледа, за да види дали някой не се шегува с него.
— Казах — повтори ТенСуун, — че не съм ничия собственост. Сам съм си господар.
Странна идея, наистина. Войникът едва ли бе в състояние да я схване изцяло. ТенСуун, една кандра, бе напуснал Родината без Договор. Доколкото му бе известно, той бе първата кандра, направила нещо подобно — за цели седемстотин години. Тази мисъл също му се стори странно… приятна.
Вече няколко души бяха втренчили погледи в него. Приближиха се още войници.
ТенСуун изръмжа, после каза високо и ясно:
— Идвам от император Венчър. Нося вести за началниците ви.
За негово задоволство няколко от войниците подскочиха. Първият обаче — вече ветеран в общуването с кучета — вдигна колебливо пръст и посочи сградата.
— Вътре са.
— Благодаря — каза ТенСуун, мина през смълчаната групичка и влезе в коридора. Чу зад него да подхвърлят: „номер“ и „добре обучено“, после един войник го изпревари тичешком. ТенСуун се промушваше покрай хора, които очевидно нямаха представа за случката пред входа. Мина покрай една дълга опашка и видя…
Бриз.
Усмирителят седеше на приличащо на трон кресло, държеше чаша и изглеждаше доволен, че приема прошения и разрешава спорове. Почти не се бе променил от времето, когато ТенСуун служеше при Вин. Изпреварилият ТенСуун войник се наведе и му зашепна нещо на ухото. След миг и двамата втренчиха очи в ТенСуун, който спря до първия човек на опашката. Войникът бе пребледнял, но Бриз се усмихна, наведе се напред, тропна с бастунче по мраморния под и попита:
— И тъй. Винаги ли си бил кандра, или наскоро си изял костите на кучето на Вин?
ТенСуун клекна пред креслото и отговори:
— Винаги съм бил кандра.
— Знаех си, че в теб има нещо странно — беше твърде дисциплиниран дори за овчарка. — Бриз се засмя и отпи от виното. — Лорд Реноа, предполагам? Доста време мина.
— Всъщност нямам нищо общо с него — рече ТенСуун. — Аз съм съвсем друга кандра.
Това накара Бриз да се замисли. Той огледа ТенСуун и за миг кандрата изпита паника. Бриз беше Усмирител — и подобно на всички Усмирители, би могъл да постави ТенСуун под свой контрол. Тайната.
„Не — рече си ТенСуун. — Аломантите не са тъй силни, както бяха някога. Могат да ни влияят само с помощта на дуралуминий, а Бриз е Мъглив — не може да гори този метал“.
— Пиеш на работното място, Бриз? — подхвърли ТенСуун и повдигна кучешките си вежди.
— Разбира се — отвърна Бриз и вдигна чашата. — Какъв смисъл да командваш, ако не можеш да си позволиш някои дребни наслаждения?
ТенСуун изсумтя. Никога не бе харесвал Бриз — макар че вероятно в него говореше неприязънта срещу Усмирителите. Или срещу всички хора. Но сега не бе време да си бъбрят.
— Къде е Вин? — попита той.
Бриз се намръщи.
— Нали ти носиш вести от нея?
— Излъгах охраната — отвърна ТенСуун. — Всъщност дойдох тук, защото я търся. Нося важни новини — относно мъглите и саждите.