— В такъв случай, драги… хъм… май трябва да кажа „мило кученце“. Както и да е, ела с мен. Трябва да разговаряш със Сейзед. Той е по-запознат от мен с този род неща.
— … и тъй като Дух едва оцеля при това премеждие — приключи сбития си разказ терисецът, — реших, че ще е най-добре командването да поеме лорд Бриз. Преместихме щаба в друга сграда на Министерството — която също е подходяща за административни функции — и Бриз се зае да изслушва прошения. По-добре се оправя с хората от мен, а и изглежда тази работа му доставя удоволствие.
Терисецът седеше на стол, разтворил пред себе си голяма папка, в която нанасяше някакви бележки. По някакви причина ТенСуун го намираше за променен. Пазителят носеше същото расо и познатите ферохимични гривни на ръцете. Но като че ли нещо липсваше.
Това обаче бе последният проблем на ТенСуун.
— Във Фадрекс? — попита той и се намести по-удобно в отреденото му кресло. Бяха в една от по-малките стаи на Министерството — някога използвана за спалня на принудители. Но сега в нея имаше само бюро и кресла, стените и подът бяха голи, както в повечето помещения в Министерството.
— Да. С императора се надяваха да открият там още един от тези подземни складове.
ТенСуун унило отпусна глава на предните си лапи. Фадрекс бе почти на другия край на империята. Дори с Благодатта на Силата щеше да му отнеме седмици да стигне там. Чакаше го много дълъг път.
— Може ли да попитам каква работа имаш с лейди Вин, кандра? — попита го Сейзед.
ТенСуун се поколеба. Чувстваше се странно да разговаря открито с Бриз и сега със Сейзед. Хора, които бе наблюдавал отблизо месеци наред, докато се преструваше на куче. Тогава те не се досещаха какъв е, но му се струваше, че ги познава като стари приятели.
Знаеше например, че Сейзед е опасен. Терисецът беше Пазител — а ТенСуун и сънародниците му от малки бяха обучавани да избягват Пазителите. Пазителите непрестанно разпитваха за легенди, слухове и разкази. Кандра имаха много тайни и ако Пазителите някога узнаеха за богатството на тяхната култура, това можеше да доведе до катастрофални последствия. Щяха да поискат да я изучават, да задават въпроси, да се ровят из архиви…
ТенСуун отвори уста да каже: „Никаква“, но спря. Нима не искаше някой все пак да се запознае с тяхната култура? Някой, който познава много и различни религии и който вероятно разбира от теология. Някой, който знае легендите за Героя на времето. От всички някогашни членове на групата на Келсайър ТенСуун уважаваше най-много Вин и Сейзед.
— Ами, става въпрос за Героя на времето — каза той предпазливо. — И за края на света.
— Ах — възкликна Сейзед и се надигна. — Много добре. Ще ти осигуря нужните провизии. Можеш ли да поемеш на път незабавно? Или ще останеш да си починеш малко?
Какво означаваше това? Сейзед дори не трепна при споменаването на тези толкова важни теми. А ТенСуун току-що бе зачекнал една от най-големите религиозни тайни на епохата.
„Никога няма да разбера хората“ — помисли кандрата.
60.
Затворът, изграден от Съхранението за Гибелта, не бил част от неговата сила, макар да произхождал от Съхранението. Съхранението пожертвало по-скоро своето съзнание — някой би казал дори ума си, — за да създаде този затвор. От него останала само сянка, ала след като избягала, Гибелта продължила да задушава и изолира дори тази дребни частици на своя бивш съперник. Питам се дали Гибелта не е намирала за странно, че Съхранението се е изолирало от собствената си сила, разпилявайки я по света, за да бъде събрана и използвана от хората.
В играта на Съхранението прозират благородство, интелигентност, но и отчаяние. То е знаело, че не може да победи Гибелта. Било дало твърде много от себе си, а освен това Съхранението е олицетворение на застоя и стабилността. То не може да руши, дори когато защитава. Това противоречи на неговата природа. Ето как се стигнало до идеята за затвора.
Човечеството, от друга страна, е творение както на Гибелта, така и на Съхранението — с частица от душата на Съхранението, заложена в разума и благородството. Съхранението е знаело, че за да спаси света, трябва да разчита на своите творения. Да им вярва.
Питам се, какво ли си е помислило, когато неговите творения започнали да му изневеряват.
Вин знаеше, че най-добрият начин да измамиш някого е като му дадеш това, което иска. Или най-малкото това, което очаква. Важното е да вярва, че е една крачка напред, и тогава няма да погледне през рамо, за да провери дали няма и други крачки, които е пропуснал.
Йомен бе подготвил тъмницата й добре. Всички метали, използвани при изработването на мебелите, бяха непригодни за аломантия. Най-често бе използвано среброто — макар също в оскъдни количества. Имаше няколко винта в койката, които тя успя да развие.