— Фатрен, принудителите се грижеха за няколко много важни операции — продължи с обясненията Елънд. — Търсеха нови аломантични метали, следяха как се развива селекцията на терисците. Един от проектите им е от особен интерес за нас.
— Тук — каза Вин и посочи един капак на пода. — Долу в избата.
Слязоха в избата и започнаха да оглеждат стените. Фатрен светеше с фенера.
— Ето го — каза Вин след малко и почука с ръка по каменната стена. Елънд се приближи до нея. И наистина, между камъните имаше едва забележима цепнатина. Веднага щом разпали стомана, Елънд видя две синкави линии, сочещи към металните пластини зад камъните. Други две, по-дебели, се проточваха зад него към метална плоча на отсрещната стена, застопорена с няколко яки клина.
— Готов ли си? — попита Вин.
Елънд кимна, разпали желязо и двамата заедно Придърпаха скритата зад камъните пластина, закотвени за плочата на отсрещната стена.
Не за първи път Елънд беше впечатлен от предвидливостта на Министерството. Как биха могли да знаят, че някой ден градът ще падне в ръцете на тълпа скаа? Но въпреки това тази врата беше не само скрита — тя бе направена така, че да може да се отваря само чрез аломантия. Елънд продължаваше да Тегли едновременно в две посоки. Имаше усещането, че тялото му сякаш се разкъсва между два коня. За щастие гореше пютриум, който го пазеше от последствията. До него Вин пъшкаше от напрежение. Лека-полека част от стената пред тях се приплъзна напред. Никакви други средства не биха могли да отместят тази плоча — нито физическа сила, нито уменията на каменоделци. Но за всеки аломант това бе въпрос на броени минути.
Спряха Тегленето. Вин въздъхна уморено, а Елънд едва сега усети какво усилие им е коствало това. Понякога се съмняваше в твърденията й, че мощта му е по-голяма от нейната — в края на краищата той бе аломант от много по-скоро.
Вин взе фенера от Фатрен и се доближиха до отвора в стената. Както и предишните две помещения, които бе посещавал Елънд, това също бе просторно. Светлината на фенера озаряваше само началната част, далечината се губеше в мрак. Фатрен застана до тях и възкликна от изненада. Помещението бе пълно с рафтове. Стотици. Хиляди.
— Какво е това? — попита Фатрен.
— Храна — отвърна Елънд. — Лекарства, дрехи, вода.
— Толкова много!? — удиви се Фатрен. — Тук… през цялото време…
— Иди да доведеш още хора — нареди Елънд. — Войници. Трябва да охраняват входа, инак гражданите ще нахлуят и ще плячкосат всичко.
Лицето на Фатрен стана сурово.
— Тези запаси принадлежат на моите сънародници.
— На моите поданици, Фатрен — поправи го Елънд, докато Вин бавно пристъпваше към центъра на помещението. — Сега този град е мой. Както и всичко, което е в него.
— Дошли сте да ни ограбите значи — обвини го Фатрен. — Също като бандитите, които вече опитваха неведнъж.
— Не — отвърна Елънд. — Дойдох да ви завладея. Има разлика.
— Не я виждам.
Елънд стисна зъби, за да не му изкрещи — умората си казваше своето. „Не бива — напомни си той. — Хора като Фатрен нямат нужда от нов тиран. Те се нуждаят от някой, който да се грижи за тях“.
Пристъпи към своя събеседник, като внимаваше неволно да не му въздейства с емоционална аломантия. Усмиряването бе подходящо за много подобни случаи, но ефектът му преминаваше бързо. Това не беше най-добрият метод да се печелят дълговременни съюзници.
— Лорд Фатрен — заговори той. — Искам да помислиш внимателно, преди да продължиш спора. Какво ще стане, ако аз ви напусна? С толкова много храна, с такива богатства тук долу? Можеш ли да повярваш, че хората ти няма да нахлуят, няма да се опитат да продадат част от плячката на други градове? И какво ще последва, когато тайната за хранителните ви запаси излезе на бял свят? Ще посрещнете ли с отворени обятия хилядите бежанци, които ще се отправят насам? Кой ще ги пази, кой ще охранява този склад от набезите на бандитите?
Фатрен мълчеше.
Елънд положи ръка на рамото му.
— Все още държа на това, което казах преди малко, лорд Фатрен. Твоите хора се биха добре — впечатлен съм от тях. Днес те оцеляха само благодарение на теб — на твоята предвидливост, на обучението, което си им дал. Допреди няколко часа бяха сигурни, че колосите ще ги изтребят до крак. Сега не само са в безопасност, но и са охранявани от по-голяма и силна армия. Не се съпротивлявай. Бихте се добре, но е време да потърсите съюзници. Няма да те лъжа — възнамерявам да се възползвам от находката в тази пещера, независимо дали си съгласен, или не. Но в замяна на това ще ти осигуря защитата на моята армия, ще ти оставя достатъчно храна и правото да ме заместваш при управлението на моите поданици тук. Трябва да работим заедно, лорд Фатрен. Това е единственият начин да оцелеем през следващите няколко години.