Носеха й храната — мазна безвкусна каша — в дървени купи. Лъжицата също беше дървена. Пазачите бяха мътни убийци — мъже, въоръжени с дървени сопи и без никакъв метал по дрехите, обучени да се бият с аломанти. Килията й бе с каменни стени и дървен под, дъските бяха заковани със сребърни пирони.
От поведението на пазачите тя усещаше, че очакват да предприеме нещо. Йомен ги бе подготвил добре и всеки път, когато донасяха храната, тя забелязваше колко са напрегнати и готови да се отдръпнат при първия признак за заплаха. Все едно че хранеха отровна змия.
Така че тя обмисли добре плана си и следващия път, когато дойдоха да я отведат при Йомен, нападна.
Скочи веднага щом вратата се отвори и замахна с крака, който бе развила от койката. Повали първия тъмничар с удар в ръката, втория халоса по тила. Без пютриум ударите й не бяха кой знае колко силни, но повече от това не можеше. Шмугна се покрай втория мъж и блъсна с рамо в корема третия. Не тежеше много, но това бе достатъчно да го принуди да изпусне тоягата — и тя я сграбчи незабавно.
Когато се упражняваше в ръкопашен бой, Хам винаги държеше да не прибягва до аломантия — и сега това й помогна. Въпреки солидната си подготовка мътните убийци бяха изненадани, че един лишен от метали аломант може да им създаде подобни проблеми, и тя повали още двама по пътя към изхода.
За съжаление Йомен не беше глупак. Беше пратил толкова много стражници да я пазят, че дори с четирима извън строя те пак я превъзхождаха многократно: в коридора имаше поне двайсет мъже.
Целта й обаче бе не да ги накара да я спрат, а да им даде това, което очакват. Веднага след като се увери, че „опитът й за бягство“ е обречен на провал, тя остави на един от войниците да я удари през ръцете, изпусна тоягата и отстъпи назад. Войниците, разбира се, я подкосиха, скупчиха се и я затиснаха на земята, докато й оковат ръцете.
Вин понесе болката стоически. Колко още щеше да издържи без метали, преди да престане инстинктивно да разпалва пютриум? Надяваше се, че няма да й се наложи да открие отговора от горчив опит.
Войниците я изправиха и я забутаха по коридора.
Тя не им създаде повече проблеми, но в приемната на Йомен, докато я приковаваха с верига за пейката, се дръпна леко, колкото да си спечели ритник в корема. Изпъшка, сви се на пода до пейката и ловко намаза китките си с натопения в мазнина от кашата долен край на ризата си. Дотук планът й вървеше добре — изплашените от опита й да ги нападне пазачи бяха пропуснали да я претърсят.
— Нали не мислите, че можете да избягате без помощта на метали? — попита Йомен.
Отново стоеше с гръб към нея, но този път зад прозореца бе тъмно. На Вин й се стори странно да види как мъглите се вихрят зад стъклото. Повечето скаа не можеха да си позволят стъклени прозорци, а пък благородниците предпочитаха цветни витражи. Тъмнината зад прозореца на Йомен бе като дебнещо чудовище, мъглите — неговата козина, забърсваща стъклото.
— Всъщност знаех, че няма да ви укротя лесно — продължи Йомен. — От предишните доклади научих, че сте опасна, и взех необходимите мерки. Виждате ли, аз…
Вин не му остави време да довърши. Имаше само два начина да избяга от града — първият бе да се сдобие с аломантични метали, вторият — да вземе Йомен в плен. Планираше да изпробва и двата.
Измъкна омазнените си китки от оковите, които й бяха сложили, докато кожата й бе още суха, без да обръща внимание на болката, скочи, измъкна сребърните винтове, които бе отвъртяла от койката, и ги хвърли към войниците.
Те, разбира се, извикаха изненадано и се хвърлиха на пода, убедени, че ги напада със Стоманен тласък. Собствената им подготовка и страховете им сега работеха срещу тях — защото Вин не разполагаше със стомана. Винтовете отскочиха от стената и се посипаха по пода, но войниците продължаваха да лежат объркани. Вин успя да преполови разстоянието до Йомен, преди първият да се надигне.
Йомен се обърна. Както винаги носеше малко топче атиум на челото си. Вин се хвърли към него.
Йомен отстъпи нехайно встрани. Вин направи нов опит, като първо се наведе вляво, после се опита да го удари с лакът в корема. Атаката й не успя — Йомен отново се дръпна, все така сключил ръце зад гърба си.
Тя познаваше добре изражението му. Изражение, говорещо за превъзходство. Йомен несъмнено нямаше кой знае какъв боен опит. Но се измъкваше от атаките й с лекота.
Той гореше атиум.
Вин спря. „Нищо чудно, че носи това топче на челото си — помисли си. — То е за извънредни случаи“. По усмивката му виждаше, че наистина предугажда ходовете й. Знаеше, че ще опита нещо, и я подмамваше, позволяваше й да се приближи. Но винаги бе извън опасност.