Войниците най-сетне се изправиха, но Йомен вдигна ръка и ги спря. След това посочи пейката. Вин покорно се върна при нея и седна. Безсмислено бе да опитва каквото и да било, докато Йомен гореше атиум.
Веднага щом седна пред нея се появи Гибелта в облика на Рийн — сякаш изплува от тъмен пушек. Никой от присъстващите не реагира — само тя я виждаше.
Вин не й обърна внимание, а погледна Йомен в очите.
— Вие сте Мъглороден.
— Не — рече той и поклати глава. Но не се обърна към прозореца. Стоеше пред нея и на лицето му се четеше напрежение. Вероятно бе изгасил атиума — металът бе твърде ценен, за да го гори непрестанно, — но го държеше в резерв и следеше движенията й и за най-малкия признак на нова атака.
— Не? — повтори Вин и вдигна скептично вежди. — Йомен, преди малко горяхте атиум.
— Мислете каквото искате — заяви Йомен. — Но знайте едно: аз не лъжа. Никога не се е налагало да прибягвам до лъжи, особено сега, когато светът е пред своя край. Хората се нуждаят да чуват истината от онези, които следват.
Вин се намръщи.
— Както и да е, време е — допълни Йомен.
— За какво? — попита Вин.
Йомен кимна.
— Да. Извинявам се, че ви оставих толкова дълго в килията. Имах друга грижа.
„Елънд — помисли Вин. — Какви ли ги върши? Толкова съм сляпа!“
Погледна Гибелта, която клатеше глава, сякаш разбираше много повече, отколкото се казваше, и пак се обърна към Йомен.
— Не можах да разбера. Време за какво?
— Време да взема решението за вашата екзекуция, лейди Вин.
„Аха — рече си Вин. — Така значи“. Покрай срещите с Гибелта и плановете за бягство съвсем бе забравила за решението на Йомен да й позволи да се „защитава“, преди да я екзекутира.
Гибелта отиде до Йомен и го заобиколи бавно, сякаш да го огледа отвсякъде. Кралят принудител не сваляше очи от Вин. Дори да виждаше Гибелта, не го показваше с нищо. Вместо това даде знак на един от войниците и той отвори вратата. Влязоха неколцина принудители със сиви раса.
— Кажете ми, лейди Венчър — рече Йомен, — защо дойдохте във Фадрекс?
Вин кимна към принудителите.
— Мислех, че няма да има процес. Нали споменахте, че не ви трябват подобни неща.
— Аз пък мисля — отвърна Йомен, — че не бихте имали нищо против едно протакане. Дори ако се касае за процес.
Протакането означаваше и повече време за размисъл — а също и за опит за бягство.
— Защо дойдохме ли? — попита Вин. — Защото знаехме, че под вашия град се намира един от складовете с припаси на лорд Владетеля.
Йомен повдигна вежди.
— Откъде научихте за това?
— Открихме друг склад — отвърна Вин. — И там имаше указания, сочещи към Фадрекс.
Йомен кимна замислено. Вин виждаше по лицето му, че й вярва, но имаше… нещо друго. Изглежда, си правеше заключения, които тя не разбираше, или по-скоро не разполагаше с нужната информация, за да разбере.
— А какво ще кажете за опасността, която смятате, че представлява за вас моето кралство? — попита той. — Това няма ли никаква връзка с нашествието в нашите земи?
— Не мисля — отвърна Вин. — Но пък Сет от доста време настояваше Елънд да тръгне насам с армията.
Принудителите си зашушукаха. Йомен стоеше, скръстил ръце, и я разглеждаше. Вин усети нарастващо безпокойство. От години не се бе чувствала толкова безпомощна — всъщност от времето, когато бе живяла с бандата на Кеймън. Не беше така дори когато се изправи срещу лорд Владетеля. Йомен сякаш виждаше в нея само инструмент.
Въпросът бе за какво? И как да се възползва от нуждите му, за да я остави достатъчно време жива, че да успее да избяга?
„Постарай се да станеш незаменима — я учеше навремето Рийн. — Така, че главатарят на бандата да не може да се раздели с теб, без да изгуби част от силата си“. Дори сега гласът на брат й продължаваше да шепне в ума й. Но дали това бяха спомени, или отново се намесваше Гибелта? Каквото и да бе, съветът изглеждаше добър.
— Значи дойдохте тук с ясното намерение да ни нападнете? — попита Йомен.
— Елънд възнамеряваше първо да преговаря — предпазливо каза Вин. — Но и двамата знаехме, че е трудно да си играеш на дипломация, когато си разположил армия пред градските стени.
— Признавате, че сте завоеватели. — Йомен кимна. — Вие сте по-честна от мъжа си.
— Йомен, Елънд е по-честният от двама ни — каза Вин подравнено. — Това, че интерпретира нещата различно от мен, не означава, че е нечестен, когато изразява мнението си.
Йомен повдигна вежди, вероятно изненадан от бързината на отговора й.