— Звучи резонно.
Струваше й се странно да разговаря с него. От една страна, двамата бяха съвсем различни. Той бе чиновник, доскорошен принудител, мършавото му тяло говореше, че е прекарал живота си сред формуляри и документи. Тя бе дете на улицата, с опит в битки и убийства.
Но маниерите му, начинът, по който говореше, приличаха на нейните. „Може би и аз щях да съм такава, ако не се бях родила скаа? Отпуснат чиновник вместо винаги готов за действие боец?“
Докато Йомен я разглеждаше, Гибелта пак бавно описа кръг около него и каза тихо:
— Този човек е пълен провал.
Вин я погледна за миг. Гибелта поклати глава.
— Би могъл да причини такива разрушения, ако бе излязъл от града, вместо да се свира зад стените и да се моли на един мъртъв бог. Хората щяха да го последват. Но все не можех да установя траен контакт с него. Не всеки план може да е успешен, особено когато зависи от волята на глупаци като този.
— И тъй — заговори отново Йомен, — дойдохте в моя град, защото научихте за складовете и се страхувахте, че управлението на лорд Владетеля може да се възстанови.
— Не съм казвала подобно нещо — рече Вин и се намръщи.
— Казахте, че се боите от мен.
— Само като враждебно настроена сила, превзела този град.
— Не съм го превземал — възрази Йомен. — Просто го върнах, заедно с прилежащата му област, на законното управление. Но това не е тема на нашия разговор. Искам да ми кажете за тази ваша религия, която проповядват последователите ви.
— Църквата на Оцелелия?
— Да. Вие сте един от водачите, ако не се лъжа?
— Не — рече Вин. — Те ме почитат. Но никога не съм се чувствала като част от тази религия. Всъщност тя е съсредоточена основно върху Келсайър.
— Оцелелия от Хатсин. — Йомен поклати глава. — Той е мъртъв. Как е възможно хората ви да го почитат?
Вин сви рамене.
— Сигурно са свикнали да се прекланят пред богове, които не могат да видят.
— Може би — рече Йомен. — Чел съм за подобни неща, макар че ми е трудно да ги разбера. Вяра в невидимо божество — какъв смисъл може да има в това? Защо да отхвърлят един бог, с когото са живели толкова дълго — и когото са можели да видят с очите си, — за да го заменят с мъртво божество? С човек, убит от самия лорд Владетел.
— А вие не правите ли същото? — попита Вин. — Не почитате ли лорд Владетеля?
— Той не е мъртъв — заяви Йомен.
Вин го погледна изненадано.
— Така е — продължи Йомен, забелязал объркването й. — Не съм го виждал, нито съм чувал за него, откакто изчезна. Но не вярвам в съобщенията за смъртта му.
— Мъртъв е — рече Вин. — Можете да ми вярвате.
— Боя се, че не ви вярвам — отвърна Йомен. — Разкажете ми за онази вечер. Опишете точно какво се случи.
И Вин го направи. Разказа му как я бяха заловили, за бягството си със Сейзед. За решението си да се бие с лорд Владетеля и за това как бе използвала Единайсетия метал. Пропусна само странната случка с мъглите, но описа подробно почти всички останали събития — включително теорията на Сейзед за това как лорд Владетеля се е сдобил с безсмъртие, като е използвал комбинацията от ферохимия и аломантия.
Йомен я слушаше внимателно. Не я прекъсна нито веднъж и докато говореше, Вин почувства нарастващо уважение към него. Той искаше да чуе нейния разказ, макар да не й вярваше. Йомен бе човек, привикнал да приема информацията такава, каквато е — като поредното средство, което може да бъде използвано дори ако не вярваш на приносителя му.
— Така умря той — довърши Вин. — Аз лично го прободох в сърцето. Възхищавам се на вярата ви, но тя не може да промени случилото се.
Йомен мълчеше. Останалите принудители — насядали на тяхната пейка — бяха пребледнели. Вин знаеше, че това признание сигурно ще ги накара да я намразят, но по някаква причина усещаше, че искреността може да й бъде от полза. Винаги бе смятала така.
„Странно признание за човек, израсъл сред крадци“ — помисли си тя. Гибелта, изглежда, бе изгубила интерес към разговора и се бе отдалечила към прозореца.
— Това, което искам да разбера — рече Йомен, — е защо лорд Владетеля е сметнал за нужно да ви накара да си помислите, че сте го убили.
— Не чухте ли какво ви разказах току-що? — попита Вин.
— Чух — отвърна спокойно Йомен. — Но не забравяйте, че вие сте моя пленница — при това само на крачка от смъртната присъда.
Вин нямаше какво да каже на това.
— Намирате думите ми за абсурдни? — попита Йомен. — По-абсурдни дори от вашите? Представете си как изглеждате в моите очи, когато заявявате, че сте убили човек, който смятам за бог. Не е ли по-вероятно той да е искал това да се случи? Ако е тъй, значи той все още съществува, гледа ни отнякъде…