— Тогава да търгуваме.
— Нали не искаше да преговаряш с нас!
Йомен я пусна. Тя разтърка врата си, надигна се и го погледна ядосано.
— Йомен, не става въпрос само за храната в подземието. Другите четири склада вече са наши. Но лорд Владетеля е оставил в тях напътствия. В подземията има нещо, което може да ни спаси.
Йомен изпръхтя презрително.
— Бяхте там толкова време и не прочетохте надписа?
— Разбира се, че го прочетох.
— Тогава трябва да знаете, че в тези подземия няма нищо повече. Вярно е, че са част от неговия план. И по някаква причина едно от условията в този план е хората да го мислят за мъртъв. Но вече ви е известно какво е написал там. Защо тогава ви трябва моят град?
„Защо тогава ви трябва моят град?“ Истинската причина се спотайваше някъде в съзнанието й. Елънд винаги я бе смятал за второстепенна, но тя усещаше неуловим призив.
— Много добре знаеш защо трябва да превземем града — каза тя. — Докато атиумът е у теб, имаме причина да те нападнем.
— Атиумът? — попита Йомен учудено.
Гибелта се приближи с внезапно пробуден интерес.
— Да, атиумът. Запасите на лорд Владетеля.
— О, това ли било? — Йомен се засмя. — Значи всичко е заради атиума? Но той е безполезен!
Вин се намръщи.
— Безполезен? Това е най-голямата ценност в цялата Последна империя!
— Така ли? — попита Йомен. — И колко са тези, които могат да го горят? Колко благороднически Къщи оцеляха, за да могат да плетат дребните си интриги и да жадуват за повече власт, опитвайки се да изврънкат от лорд Владетеля атиум? Лейди Венчър, атиумът бе ценен, докато заемаше своето място в икономиката на империята. Без висша класа, която да е зависима от него, той няма никаква стойност. — Йомен поклати глава. — Какво е по-важно за умиращ от глад — къшей хляб или сандъче атиум, с който не може да се нахрани, който не може да използва или да продаде?
Махна на войниците да я отведат, отново й обърна гръб и добави:
— Атиумът не ми помогна с нищо, освен, може би, да се справя с вас. Храната е по-важна. Лорд Владетеля ми остави богатства, с чиято помощ да възстановя властта му. Важното е да разбера какво очаква да предприема сега.
61.
Не се учудвам, че през онези дни обръщахме твърде голямо внимание на мъглите. Но от това, което научих за светлината и отглеждането на растения, си давам сметка, че посевите ни не са били толкова заплашени от мъглите, колкото се бояхме. Може би дори щяхме да открием култури, които не се нуждаят от светлина, за да виреят.
Вярно е, че мъглите убиваха, но процентът на поразените не беше толкова висок, че да се страхуваме за оцеляването на нашия род. Саждите бяха истинският проблем. Димът изпълваше атмосферата, черната пепел покриваше всичко, саждивите кратери не спираха да бълват… Ето кое в края на краищата щеше да погуби света.
— Елънд! — възкликна Хам, който бе излязъл от лагера да го посрещне. — Ти се върна!?
— Изненадан ли си?
— Разбира се, че не — отвърна Хам малко припряно. — Съгледвачите докладваха, че са те видели.
„Не си изненадан, че се върнах — помисли Елънд. — А че съм още жив. Нима си смятал, че ще избягам и ще позволя да ме убият, или че ще ви изоставя и ще тръгна да се скитам по широкия свят?“
Но не това го вълнуваше сега. Ето защо той се усмихна, тупна Хам по рамото и погледна към лагера. Изглеждаше странно с купчините сажди от всички страни. Сякаш бе закопан на няколко метра под земята. Имаше толкова много пепел…
„Нямам време за това. Трябва да вярвам. Да вярвам и да продължавам напред“.
На връщане към лагера бе мислил за мъгливия призрак. Наистина ли му казваше, че не трябва да напада Фадрекс, или той просто възприемаше жестовете му погрешно? И какво искаше да му внуши, когато сочеше стъклениците с метали?
До него Хам гледаше втрещено армията колоси. Встрани от лагера бе другият отряд колоси — също под контрол на Елънд. Макар че бе натрупал достатъчно опит да налага волята си на тези същества, Елънд все още предпочиташе да ги държи близо до себе си. Така му беше по-спокойно.
— Двайсет и осем хиляди? — попита Хам изумено. — Поне така ми докладваха съгледвачите.
— Да. Не си давах сметка колко голяма армия е това. С такава сила…
„Общо стават трийсет и седем хиляди. Повече от достатъчно, за да атакуваме Фадрекс“.
Вече се изкачваха към лагера. Елънд беше капнал, но все още не му трябваше пютриум, за да върви.
— Някакви вести от Вин? — попита с надежда, макар да знаеше, че ако е успяла да избяга, вече щеше да го е намерила.
— Докато те нямаше, пратихме вестоносец в града — отвърна Хам. — Йомен отвърна, че ще пусне един от нашите, за да потвърди, че Вин е жива. Използвахме твоето име, тъй като решихме, че ще е най-добре Йомен да не разбере за отсъствието ти.