Изчетените вече докрай листове на бюрото пред него доказваха, че няма такова нещо като истина. Нито една от тези религии не можеше да му върне Тиндуил. Нямаше скрити божества, които да бдят над последователите си, противно на твърденията на Дух. Сейзед отпусна ръка на последния обърнат лист и изведнъж цялата мъка, която бе сдържал толкова дълго, се стовари върху него. Тази папка бе неговата последна отбранителна линия.
Болката бе нетърпима. Това значи беше безвъзвратната загуба. Болка и отчаяние, като бодлива тел, която пристяга гърдите ти и не ти дава да дишаш. Имаше чувството, че е в капан и че плаче безутешно в очакване да настъпи смъртта.
„Не! — помисли си. — Трябва да има нещо…“
Бръкна под бюрото и потърси с треперещи пръсти металоемите. Но вместо тях извади дебела книга. Сложи я на бюрото до папката и я отвори на случайна страница. На листа имаше думи, изписани с два различни почерка. Единият бе равен, обработен. Неговият. Другият издаваше напрегнатост и решителност. Почеркът на Тиндуил.
Погали страницата с пръсти. Двамата с Тиндуил бяха написали тази книга заедно, докато изучаваха старателно всички разкази, легенди и предания, свързани с Героя на времето. В онези далечни дни преди Сейзед да изгуби надежда.
„Това е лъжа — помисли той и стисна ръката си в юмрук. — Защо се залъгвам? Все още ме е грижа. Никога не съм губил надежда. Ако я бях изгубил, нямаше да продължавам да търся. Ако не ме интересуваше, нямаше сега да ме боли“.
Келсайър му бе говорил за това. А после и Вин. Но Сейзед не бе очаквал някога да изпитва подобни чувства. Кой би могъл да го нарани толкова дълбоко или да го накара да се чувства предаден? Той не беше като другите. Твърдеше го не от арогантност, а защото се познаваше добре. Прощаваше на околните, понякога дори прекалено. Просто не беше от хората, които се чувстват огорчени.
Ето защо бе смятал, че никога няма да изпитва подобни чувства. И затова не бе готов да бъде предаден от единственото, което смяташе за безпогрешно.
Не можеше да вярва. Ако вярваше, това би означавало, че бог — или вселената, или каквото там бди над хората, се е провалило. По-добре да вярваш, че няма нищо. Тогава всички неуредици на света се превръщат в случайности. А не защото някой бог е допуснал да станат.
Погледна разтворената книга и видя между страниците да се подава малко късче хартия. Извади го и се изненада, че е рисунката на цвете, която му бе подарила Вин — същата, която бе носила със себе си жената на Келсайър. Рисунката, от която бе черпила надежда. Спомен за света, съществувал преди лорд Владетеля.
Погледна нагоре. Дъските на тавана бяха озарени от червеникавата светлина на залеза.
— Защо? — прошепна. — Защо ме изостави? Научих всичко за теб. Прерових религиите на петстотин народа. Проповядвах името ти пред хора, отдавна изгубили досег с вярата. Защо ме лиши от надежда, когато другите имат вяра? Защо ме остави да се съмнявам? Не трябваше ли точно аз да съм най-вярващият от всички? Не трябваше ли познанието да ме защити?
Ала всъщност тъкмо вярата го бе направила скептичен. „Това е доверието — помисли си той. — Да предоставиш на друг сила над теб. Сила да те наранява“. Затова се бе отказал от металоемите. Затова бе решил да изучи всички религии и да открие такава, която няма слаби страни. За да не пострада отново.
Толкова логично. По-добре да не вярваш, отколкото да се окаже, че си сгрешил. Защо се опитваше да говори с небесата? Там нямаше нищо.
Никога не е имало.
Чу гласове откъм коридора:
— Мило кученце — казваше Бриз, — надявам се да останеш поне още един ден.
— Не — отвърна кандрата ТенСуун с нисък ръмжащ глас. — Трябва да открия Вин колкото се може по-скоро.
„Дори кандрата — помисли Сейзед. — Дори едно нечовешко създание има повече вяра от мен“.
Но как биха могли да го разберат? Стисна очи, усетил събиращите се издайнически сълзи. Това беше най-ужасната болка — болката от това да бъдеш предаден. Защото той вярваше. И когато най-силно се нуждаеше от надежда, получи само празнота.
Взе книгата и затвори папката. Погледна към огнището. Най-добре да я изгори.
„Вяра… — чу глас от миналото. Своя собствен глас, когато говореше на Вин в онзи ужасен ден след смъртта на Келсайър. — Вярата не е нещо, което да си позволим само в светли дни и спокойни времена. Какъв смисъл от нея, ако не продължиш, след като си се провалил…“
Колко наивен е бил тогава.
„По-добре да вярваш и да бъдеш предаден — зашепна този път гласът на Келсайър. Това беше един от любимите му девизи. — По-добре да обичаш и да пострадаш“.