„Защото бях глупак — помисли Сейзед и преглътна сълзите си. — Какъв глупак само!“
— Какво става тук? — попита намръщено Бриз. — Сейзед? Скъпи ми човече, защо си толкова разстроен? Какво означават думите на тази кандра?
— Означават надежда — отвърна Сейзед, върна се забързано в стаята и почна да си събира багажа. Чакаше го път.
— Надежда? — повтори Бриз и надзърна през вратата.
Сейзед го погледна през рамо. Кандрата също се бе приближила и стоеше в коридора.
— Териската религия, Бриз — каза Сейзед. — Същата тази, заради която е била основана моята секта, моят орден, религията, която търсим от толкова време. Тя е жива. Не е изписана с думи, които могат да бъдат променени и изопачени. Жива е в умовете на хора, които я упражняват. Териската религия не е изчезнала!
Това означаваше още една религия, която да бъде добавена в списъка. Изследването му не бе приключило.
— Побързай, Пазителю — каза ТенСуун. — Бях готов да тръгна без теб, след като всички ме увериха, че си изгубил интерес към подобни неща. Но ако ме придружиш, ще ти покажа пътя към Родината — той е близо до този, на който се надявам да открия Вин. Дано успееш да убедиш Първото поколение в онова, в което аз не можах.
— И то е? — попита Сейзед, без да спира да си събира багажа.
— Че краят е близо.
63.
Неведнъж Гибелта се е опитвала да промуши с клинове телата на други членове на групата. Макар че някои събития говорят за това колко лесно поставя хората под свой контрол, в действителност не е така.
Въвеждането на метален клин на подходящото място — или в подходящ момент — е невероятно трудно дори за лукаво същество като Гибелта. Например тя положила много усилия да промуши както Елънд, така и Йомен. Елънд се измъквал всеки път, както става в полето край малкото градче с предпоследното скривалище.
Веднъж Гибелта успяла да промуши Йомен. Но принудителят извадил клина преди Гибелта да го постави под свой контрол. Гибелта много по-лесно завладявала умовете на страстни и импулсивни хора, отколкото на логични и последователни, привикнали да обмислят внимателно действията си.
— Това, което не разбирам — рече Вин, — е защо избра мен. Имала си хиляда години и стотици подходящи кандидати. Защо отведе точно мен при Кладенеца на Възнесението, където те освободих?
Беше в килията и седеше на койката — която сега бе рухнала на пода, след като й бе измъкнала винтовете. Поиска да й дадат друга, но не й обърнаха внимание.
Гибелта се извърна към нея. Появяваше се често, в облика на Рийн, и все още се забавляваше с поведение, което Вин бе определила като злорадство. Както се случваше често, и този път игнорира въпроса й. Вместо това се обърна на изток, загледана към стените на килията, сякаш можеше да вижда през тях.
— Жалко, че не можеш да видиш това. Саждопадите са толкова гъсти и красиви, че сякаш цялото небе е почерняло. Усещаш ли трусовете на земята?
Вин не отговори.
— Това са прощалните въздишки на недрата — продължи Гибелта. — Като стенещ преди смъртта си старец, който призовава децата си, за да им предаде последните капчици мъдрост. Самата земя се разцепва сега. Лорд Владетеля доста помогна за това. Можеш да стовариш вината върху него, ако желаеш.
Вин настръхна. Стараеше се да не привлича вниманието върху себе си, като задава твърде много въпроси, и вместо това бе оставила Гибелта да говори на воля. Отново забеляза колко човешки са маниерите й.
— Той смяташе, че ще може сам да реши проблемите — не спираше Гибелта. — Отхвърли ме, но ти го знаеш.
„И това се е случило точно преди хиляда години — помисли Вин. — Хиляда години са изминали, откакто Аленди не стигнал до края на своето пътешествие, хиляда години, откакто Рашек взел силата и станал лорд Владетеля. Това отговаря донякъде на моя въпрос. Когато освободих Гибелта, сияещата течност в Кладенеца на Възнесението изтече до капка. Същото би трябвало да е станало и с Рашек.
Хиляда години. Вероятно толкова е нужно, та Кладенецът да възстанови силата си. Но каква е тази сила? Откъде се взема?“
— Всъщност лорд Владетеля не можа да спаси света — продължи Гибелта. — Той само отложи разрушението — и с това ми помогна. Но, както вече ти казах, беше неизбежно. Когато хората смятат, че помагат на света, те всъщност вършат по-скоро лошо, отколкото добро. Също като теб. Ти се опита да помогнеш, но в края на краищата ме освободи. — Гибелта я погледна и се усмихна бащински. Вин не реагира. — Саждопадите — продължи монолога си Гибелта, — умиращият свят, обезверените хора — всичко това е дело на Рашек. Превръщането на хора в колоси, кандра или инквизитори, всичко…