— Прав сте, разбира се — съгласи се Фатрен. — Отивам да доведа хората, които поискахте, милорд.
— Благодаря ти — отвърна Елънд. — Прати ми неколцина, които могат да пишат. Трябва да опишем всичко, което открихме тук.
Фатрен кимна и излезе.
— Навремето не те биваше в тези неща — подсмихна се Вин.
— Кои неща?
— Да командваш хората. Да им отнемаш властта. Щеше да им предложиш да гласуват дали да встъпят в новата ти империя.
Елънд не бързаше да отговори. Не беше приложил емоционална аломантия, но въпреки това имаше чувството, че е оказал натиск върху този човек.
— Вин, понякога си мисля, че не съм на правилния път. Сигурно има и други начини.
— Не и в тези времена — възрази тя, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. — Те имат нужда от теб, Елънд. Знаеш, че е така.
Той кимна.
— Зная. Само дето непрестанно си мисля, че друг на мое място би се справил по-добре. Би ги накарал да го следват с желание.
— Ти го направи. Твоят парламентарен Събор продължава да действа в Лутадел и кралете, които вземаш под своя власт, запазват правата си, както и привилегиите за своите скаа.
— Компромиси — тросна се Елънд. — Могат да правят каквото си искат, стига да не противоречи на волята ми.
— И това е достатъчно. Бъди реалист, Елънд.
— Навремето, докато говорехме за тези неща с моите приятели, имах мечти, исках да извърша велики дела. Аз бях най-големият идеалист сред тях.
— Императорите не могат да си позволят подобен лукс.
Елънд я погледна и въздъхна.
Вин се ядосваше, когато го измъчваха подобни угризения. В известен смисъл настоящите му проблеми бяха много по-сериозни от съмненията, с които трябваше да се бори преди. Смяташе, че се е провалил, въпреки всичко, което бе постигнал.
И същевременно не си позволяваше да се поддаде на отчаянието. Продължаваше напред, вървеше, без да се оглежда. Изглежда, бе станал по-твърд, отколкото бе в началото, когато се запознаха. И в това нямаше нищо лошо. Старият Елънд бе младеж, към когото другите често се отнасяха пренебрежително — идеалист без никакви водачески качества. Ала Вин бе длъжна да признае, че в предишния Елънд имаше и неща, които сега й липсваха. Идеализмът например. Елънд продължаваше да е оптимист и книжник, но тези качества сякаш бяха изтикани на заден план от неотложните проблеми.
Тя го гледаше как крачи покрай рафтовете. Беше възмъжал, а упоритите занимания с аломантия и фехтовка през изтеклата година бяха направили тялото му мускулесто и пъргаво, така че дори се наложи да му прекрояват униформите. Тази, която носеше сега, бе покрита с петна от различни битки.
— Невероятно местенце, а? — подхвърли той.
Вин огледа просторното подземие.
— Има нещо такова.
— Той е знаел, Вин — продължи Елънд. — Лорд Владетеля. Подозирал е, че ще дойде този ден — денят, в който мъглите ще се върнат и храната ще бъде оскъдна. Тъкмо затова е подготвил тези складове.
От предишните складове знаеха, че храната в консервите е напълно запазена и годна за ядене. Натрупаните тук запаси стигаха за изхранването на цял град за една година. За съжаление Вин и Елънд трябваше да се погрижат за повече от един град.
— Представи си само какви усилия им е коствало — разсъждаваше на глас Елънд. — Трябвало е да подменя консервите всяка година, векове наред, при това без никой да научи.
Вин повдигна рамене.
— Не е трудно да пазиш нещо в тайна, когато си богоравен император и имаш фанатични жреци.
— Да, но мащабите на цялата операция… — Елънд млъкна и я погледна. — Знаеш ли какво означава това?
— Какво?
— Лорд Владетеля се е досещал, че може да бъде победен. От Дълбината, от съществото, което освободихме. Подозирал е, че накрая то ще го срази.
Вин изсумтя.
— Едва ли означава точно това, Елънд.
— Тогава защо е трябвало да го прави? Сигурно е мислел, че има смисъл да се борим.
— Елънд, хората не се предават лесно. Дори умиращо животно се съпротивлява докрай, прави всичко за да остане живо.
— Но трябва да признаеш, че тези пещери са добър знак.
— Добър знак? — Вин го погледна учудено. — Елънд, зная, че си непоправим оптимист, но трябва да престанеш да виждаш „добри знаци“ навсякъде. Не можеш да отречеш, че слънцето потъмнява. Става по-червеникаво. Тук, на юг, е дори по-лошо.
— Всъщност — възрази той, — лично аз не смятам, че слънцето се е променило. Изглежда така заради саждите и пушеците.
— Които също са сериозен проблем. Напоследък саждопадите са почти неспирни. Хората се движат трудно дори по улиците. Саждите засенчват светлината и спомагат да се сгъстява мракът. Дори мъглите да не унищожат посевите за следващата година, ще го направят саждите. Преди две зими — когато се бихме с колосите при Лутадел — за пръв път видях сняг в Централната област. А последната зима беше още по-зле. Това не са неща, с които можем да се бием. Колкото и голяма да е армията ни!