Или от това да бъдат прочетени?“
Лорд Владетеля бе изрисувал картите си върху метални плочи.
„Ами ако Гибелта не може да открие сама складовете тъкмо заради близостта на металите? Тогава ще й трябва някой, който да я отведе при тях. Някой, който да ги посети всичките, да прочете картите и да продължи нататък…
В името на лорд Владетеля! Отново допуснахме същата грешка! Направихме точно каквото иска тя. Нищо чудно, че ни остави живи!“
Но вместо да се отчае, този път Вин се вбеси. Погледна към Гибелта, застанала встрани, с изражение на вселенска мъдрост. Тези всезнаещи очи, този бащински тон и божествената й наглост…
„Не сега — заповяда си Вин и стисна зъби. — Този път я разкрих. А това означава, че мога да я измамя. Но… трябва да разбера причината. Защо толкова я интересуват складовете? Какво има в тях и защо й трябва, преди да спечели последната битка? Каква е причината да чака толкова дълго?“
Изведнъж отговорът изплува в съзнанието й. Тъкмо тя, Вин, а не Елънд бе настоявала да търсят тези скривалища. С надеждата да открие нещо. Беше следвала интуицията си, макар да не можеше да обясни защо.
Бе търсила онова, което бе в основата на имперския механизъм повече от хиляда години. Най-силният от всички аломантични метали.
Атиум.
Защо бе тъй обсебена от него? Елънд и Йомен бяха прави — атиумът нямаше кой знае какво значение в сегашния свят. Но дълбоко в себе си тя отказваше да го приеме. Защо? Дали защото Гибелта го искаше, а Вин притежаваше необяснима връзка с нея?
Лорд Владетеля твърдеше, че Гибелта не може да чете мисли. Но тя знаеше, че може да въздейства на чувствата. Да промени възгледите й за нещата, да я тласне в определена посока. Да я накара да търси онова, което иска.
И като анализираше сега тези свои чувства, тя можеше да види плановете на Гибелта, начина, по който я бе манипулирала, начина по който мислеше. Гибелта искаше да се докопа до атиума! И с тръпка на ужас Вин си даде сметка, че я е отвела при него. „Нищо чудно, че беше толкова доволна одеве! Нищо чудно, че смяташе, че е победила!“
Защо една богоподобна сила ще се интересува толкова много от аломантичен метал? Този въпрос я накара да се усъмни в заключенията си. Но в този момент вратата се отвори.
И на прага застана инквизитор.
Йомен и хората му мигновено коленичиха. Вин неволно отстъпи назад. Инквизиторът беше висок, както повечето от неговия вид, и все още носеше сиво расо от времето преди Рухването. Върху голата му глава бяха изрисувани сложни татуировки, повечето черни, но една бе яркочервена. И, разбира се, в очите му бяха забити клинове. Единият толкова дълбоко, че бе смазал очницата. Лицето на съществото, изкривено в нечовешка усмивка, й беше познато.
— Марш? — прошепна тя ужасено.
— Милорд — възкликна Йомен. — Най-сетне дойдохте! Пратих вестоносци да ви търсят…
— Тишина! — нареди с дрезгав глас Марш и влезе. — Стани, принудителю.
Йомен побърза да се изправи. Марш погледна към Вин, усмихна се за миг с крайчеца на устата си, а после погледна право към Гибелта и се поклони покорно.
Вин потрепери. Макар и обезобразени, чертите на Марш напомняха за брат му. За Келсайър.
— Съвсем скоро ще ви нападнат, принудителю — каза Марш, отиде до прозореца и го разтвори широко. Вин погледна към скалистите тераси, където, край канала, се бе разположила на лагер армията на Елънд.
Само дето нямаше канал. Нито скалисти тераси. Всичко бе затрупано с черни сажди.
„В името на лорд Владетеля! — помисли Вин. — Става все по-лошо!“
— Ще ни нападнат ли, милорд? — попита невярващо Йомен. — Та те дори не са излезли от лагера!
— Колосите ще предприемат изненадваща атака — каза инквизиторът. — Няма да се строяват, направо ще тръгнат насам. Побързай.
Йомен веднага прати войниците да вдигнат всички по тревога.
Вин стоеше неподвижно. „Човекът Марш е мъртъв. Този инквизитор се опита да убие Сейзед. Той един от тях. Гибелта е успяла…
… да наложи властта си над него“.
Но все пак…
— Побързай, принудителю — повтори Марш. — Не съм дошъл да защитавам глупавия ти малък град. Дойдох заради това, което си открил в скривалището.
— Милорд? — Йомен го погледна изненадано.
— Атиумът, Йомен — каза инквизиторът. — Дай ми го. Не може да остане в този град, защото не се знае дали ще удържите срещу врага. Ще го отнеса на безопасно място.
Вин стисна очи.
— Милорд… — почна Йомен. — Знаете, че всичко, което е мое, е и ваше. Но в скривалището няма атиум. Имам само седемте топчета, които държах в резерва в Снабдителния отдел.