Вин отвори очи.
„Какво?!“
— Невъзможно! — изрева Марш. — Нали преди малко каза на пленничката си друго!
Йомен пребледня.
— Само за да я подлъжа, милорд. Тя, изглежда, смяташе, че атиумът е у мен, и реших да я оставя в тази заблуда.
— НЕ!
Вин подскочи, стресната от внезапния вик. Но Йомен дори не трепна — и миг по-късно тя разбра защо. Защото бе изкрещяла Гибелта. Беше станала неясна, изоставила формата на Рийн, и приличаше на разлято петно мрак. Почти като мъгла, но много по-тъмна.
Вин беше виждала тази чернота. Беше преминавала през нея, в пещерата под Лутадел, по пътя към Кладенеца на Възнесението.
След миг Гибелта се появи отново, пак в облика на Рийн. Преструваше се на спокойна, но в очите й се четеше необуздан гняв.
— Глупак такъв! — изсъска Марш, впил очи в Йомен. — Идиот!
— Аз… — Йомен го гледаше объркано. — Милорд, за какво ви е притрябвал този атиум? Той е безполезен без аломанти и благородници, които да плащат за него.
— Нищо не разбираш — изръмжа Марш. А после се усмихна. — Обречени сте… Да… наистина сте обречени…
— Елънд ще опустоши града — рече Гибелта, изправена до Вин. — Той е добър слуга, дете. Един от най-добрите ми слуги. Трябва да се гордееш с него.
— Толкова много колоси… — прошепна Йомен. — Милорд, няма начин да ги удържим. Нуждаем се от помощта ви.
— Защо да ви помагам? — попита инквизиторът. — Вие не ми дадохте това, което ми трябва.
— Но аз останах верен — възкликна Йомен. — Когато всички изоставиха лорд Владетеля, аз продължих да му служа.
— Лорд Владетеля е мъртъв — презрително каза Марш. — Той също беше безполезен слуга.
Йомен пребледня.
— Нека този град се срине под гнева на четирийсет хиляди колоса — заяви Марш.
„Четирийсет хиляди“ — повтори Вин наум. Елънд беше намерил още отнякъде. Нападението бе съвсем разумен ход — така най-сетне той щеше да превземе града и освен това да й даде възможност да се измъкне в хаоса. Логично и мъдро. Но Вин бе сигурна, че няма да стане.
— Елънд няма да нападне — каза тя високо.
Шест очи — две истински, две стоманени и две нематериални — се извърнаха към нея.
— Елънд няма да прати колосите срещу града — продължи тя. — Той се опитва да те вразуми, Йомен. И ще е добре да се вслушаш. Или искаш да се подчиниш на тази твар — на инквизитора? Той те презира. Иска да умреш. Ела на наша страна.
Йомен се намръщи.
— С наша помощ можеш да го победиш — продължи Вин. — Ти си аломант. Тези чудовища не са непобедими.
Марш се усмихна.
— Вин, не очаквах от теб подобен идеализъм.
— Идеализъм? — повтори тя и се обърна към него. — Нима е идеализъм да вярвам, че мога да убия инквизитор? Знаеш, че вече съм го правила.
Марш махна небрежно с ръка.
— Не говоря за глупавите ти заплахи. Говоря за него. — Той кимна към прозореца. — Твоят Елънд принадлежи на Гибелта, също като мен — и като теб. Всички ние се съпротивляваме, но в края на краищата се прекланяме пред нея. Едва тогава разбираме красотата, която се крие в разрушението.
— Твоят бог не може да заповядва на Елънд — отвърна Вин. — Непрестанно твърди, че го прави, но така сам се издава, че лъже. Може би той е идеалист, как мислиш?
Йомен ги гледаше объркано.
— Ами ако нападне? — попита с тих, пламенен глас Марш. — Какво би означавало това, Вин? Ако прати колосите си срещу града, обладани от заслепяваща ярост, за да изтребват и рушат? Атиумът и храната не биха го накарали да дойде — но ти? Ти си убивала заради него. Защо смяташ, че Елънд не би направил същото заради теб?
Вин затвори очи. Завладяха я спомени от атаката на кулата на Сет. Спомени за безпричинни убийства, със Зейн до нея. Спомени за пожар, смърт и един изгубен аломант.
Никога повече нямаше да убива по този начин.
Отвори очи. Защо Елънд да не атакува? Нападението изглеждаше съвсем логично решение. Той знаеше, че може лесно да превземе града. Но освен това си даваше сметка колко е трудно да се контролират колосите, особено когато са завладени от ярост…
— Елънд няма да нападне — тихо каза тя. — Защото е по-добър от мен.
64.
Трябва да се отбележи, че Гибелта не прати инквизитори във Фадрекс, докато Йомен не заяви, че в града има атиум. Защо не ги прати, когато бе открито последното скривалище? Какво бе мястото на нейните слуги в тази схема?
Изводът е, че вероятно в представите на Гибелта всички хора са нейни слуги, особено тези, които контролира директно. Тя не изпрати инквизиторите, защото им бе намерила друга работа. Вместо това повика едного, който по нейно мнение бе също толкова инквизитор, колкото останалите.
Опитът в Йомен да се забие клин е неуспешен, а точно тогава на сцената се появява армията на Елънд. Ето защо Гибелта праща друг свой слуга да изследва подземието и да разбере дали там наистина има атиум. Отначало не смее да задели твърде много сили за Фадрекс, понеже се опасява да не би лорд Владетеля да е заложил капан. Също като нея аз все още се чудя дали в известен смисъл подземието не е било предназначено и за това — да отвлече вниманието на Гибелта и да я задържи в града.