— Каза, че си играеш с мен, дете — заяви Гибелта и пристъпи към тях. — Но ти си тази, с която си играят. Колосите, които според теб ти служат, черпят силата си от мен. Нима мислиш, че бих допуснала да ги контролира друг, ако не е в моя полза?
Вин усети, че я побиват тръпки.
„Не, само това не…“
Елънд имаше усещането, че нещо в него се къса. Сякаш някаква неразривна вътрешна част от него внезапно му бе отнета. Изпъшка, спря Стоманения тласък, полетя надолу през изпълнения със сажди въздух и стъпи на скалната площадка пред Фадрекс.
„Какво стана?“
И изведнъж разбра. Вече не чувстваше близостта на колосите. В далечината синкавите чудовища спряха да тичат. А после, за негов ужас, се обърнаха.
И нападнаха неговите хора.
Марш я държеше здраво.
— Вин, нейната сила е хемалургията! Лорд Владетеля я е използвал, без да осъзнава какво върши. Глупак! Всеки път, когато е създавал инквизитор, той е осигурявал още един верен слуга на своя враг! Гибелта е чакала търпеливо, защото е знаела, че когато накрая се освободи, ще се е събрала цяла армия срещу него!
Йомен, който гледаше през другия прозорец, възкликна:
— Вие избавихте хората ми! Колосите се обърнаха и нападнаха собствената си армия!
— След това ще се заемат и с твоите хора, Йомен — изпъшка Вин. — Ще разрушат града до основи.
— Краят е близо — прошепна Гибелта. — Всяко нещо ще застане на мястото си. Къде е атиумът? Той е последното парченце.
Марш пак я разтърси и тя най-сетне успя да пъхне пръсти в пояса му. Пръсти, тренирани от брат й и от живота на улицата.
Пръсти на крадец.
— Не можеш да ме излъжеш, Вин — рече Гибелта. — Аз съм бог.
Марш сложи Вин да стъпи на земята — пусна лявото й рамо — и вдигна юмрук да я удари. Очевидно гореше пютриум. Той беше аломант, като всички инквизитори. Което означаваше, че носи със себе си метали. Вин светкавично измъкна стъкленицата, която бе напипала в пояса му, и я изля в устата си.
Марш за миг замръзна. Гибелта стоеше мълчаливо.
Вин се усмихна.
В стомаха й пламна пютриум и силите й се върнаха. Марш понечи да я удари, но тя се отмести встрани и го дръпна рязко с две ръце. Той успя да запази равновесие и не падна, но когато се обърна, Вин вече бе свалила обецата от ухото си.
С един дуралуминиев Тласък я запокити право в челото му. Късчето метал направи кървава дупка между железните клинове, мина през главата и изхвърча от тила.
Марш рухна, а Вин отхвърча назад от собствения си Тласък и се блъсна в стената. Войниците посегнаха към оръжията си, но не ги извадиха. Йомен я гледаше втрещено.
— Йомен! — извика тя. — Върни хората си! Укрепете града!
В настъпилия хаос Гибелта бе изчезнала. Вероятно бе отишла да поеме контрол над колосите.
Йомен я погледна нерешително.
— Аз… не. Не бих престъпил вярата си. Трябва да съм силен.
Вин изскърца със зъби и бавно се изправи. „Понякога е упорит почти като Елънд“ — помисли си и се наведе над тялото на Марш. Бръкна в пояса му и извади втората — и последна — стъкленица. Изпи я, за да възстанови запасите от метали, които бе изгубила от дуралуминия.
После изкуцука до прозореца. Слънцето все още не се бе скрило, но мъглите вече излизаха. В далечината хората на Елънд се огъваха под ударите на колосите. Войниците на Йомен не ги нападаха, но бяха отрязали пътя им за отстъпление. Тя се приготви да скочи от прозореца и да се присъедини към битката, но изведнъж забеляза още нещо.
Малка група колоси. Около хиляда, недостатъчно за да привлекат вниманието на Елънд или Йомен. Дори Гибелта, изглежда, не им бе обърнала внимание, защото те просто си стояха насред саждите, затънали до колене, като стърчащи от земята камъни.
Нейните колоси. Онези, които й бе предал Елънд, с Човек най-отпред. Вин се усмихна зловещо и им нареди да тръгнат напред.
Срещу хората на Йомен.
— Чуй ме, Йомен — заговори тя, като се отдръпна от прозореца. — Колосите не се интересуват на чия страна са хората — те убиват всички. Инквизиторите обезумяха, а лорд Владетеля е мъртъв. Не обърна ли внимание какво каза този?
Йомен я гледаше замислено.
— Йомен, той дори призна, че лорд Владетеля е мъртъв — продължи отчаяно Вин. — Вярата ти е похвална. Но понякога просто трябва да знаеш кога да се откажеш и да продължиш напред!
Един от войниците извика и посочи навън и Йомен се обърна към прозореца.
Почти веднага Вин долови нещо. Нещо, което Теглеше нейните колоси. Изстена, почувствала, че се откъсват от нея, но злото бе сторено. Йомен я погледна изплашено. Беше видял, че колосите нападат войниците му. Обърна се и извика на хората си:
— Отстъпление към града! И наредете на хората да пуснат войниците на Венчър зад стените!