Вин въздъхна облекчено. Но в този миг нещо я сграбчи за крака. Тя погледна надолу и изумено установи, че е Марш — беше се надигнал на колене.
Беше пронизала мозъка му, но невероятните възстановителни сили на инквизитор му бяха помогнали да преодолее дори това.
— Глупачка. — Марш се изправи. — Дори Йомен да се обърне срещу мен, пак ще го убия, а войниците му ще ме последват. Той им е вдъхнал вярата си в лорд Владетеля, а аз я наследих от него по право.
Вин бавно си пое дъх и блъсна Марш с дуралуминиев Усмирителен тласък. Щом действаше на колоси и кандра, защо да не повлияе и на инквизитори?
Марш се олюля. Вин продължи да Тласка, но усети, че нещо я спира. Стена, като онази, която бе усетила първия път, когато се бе опитала да контролира ТенСуун, а също и групата колоси.
Тласна с цялата си сила и бе почти на косъм от това да овладее тялото на Марш. Но не успя. Стената в ума му бе твърде силна, а тя разполагаше само със запасите от една стъкленица. Стената я отблъсна. Вин извика отчаяно.
Марш изръмжа, стисна я за гърлото и започна да нараства пред очите й. Да набира сили, сякаш…
„Той е ферохимик! — осъзна тя. — Сега вече наистина загазих“.
Войниците крещяха уплашено, но тя не ги чуваше. Ръката на Марш — огромна и корава — я задушаваше. Само разпаленият пютриум я държеше жива. Изведнъж тя си спомни деня, когато я бе хванал друг инквизитор. В тронната зала на лорд Владетеля.
В онзи ден самият Марш й бе спасил живота. Каква ирония, че сега трябваше да се бори срещу него.
„Още не…“
Мъглите започнаха да се кълбят около нея.
Марш ги погледна и изсумтя.
Вин почерпи сила от тях.
И отново се случи. Не знаеше как — но просто се случи. Тя вдиша и пое мъглите в тялото си, както бе направила в деня, когато уби лорд Владетеля. По някакъв начин ги привлече в себе си и ги използва, за да придадат на тялото й невероятен аломантичен прилив на сила.
И с тази сила Тласна чувствата на Марш.
Стената в него се пропука, после се пръсна. За един миг Вин почувства, че й се вие свят. Видя как изглежда светът през очите на Марш и дори й се стори, че го разбира. Разбираше любовта му към разрушението и омразата му към самия себе си. И чрез него зърна нещо друго. Едно ненавистно, разрушително същество, скрито зад маска на вежливост.
Гибелта нямаше нищо общо с мъглите.
Марш изкрещя от болка и я пусна. Странният прилив на сила бе отминал, но това вече нямаше значение, защото Марш се хвърли през прозореца и се Тласна през мъглите.
„Направих го — помисли Вин. — Отново почерпих сила от мъглите. Но защо точно сега? След толкова много напразни опити, защо се случи сега?“
Нямаше време да разсъждава за това — колосите нападаха. Тя се извърна към слисания Йомен и нареди:
— Продължете отстъплението към града! Аз отивам на помощ!
Елънд се сражаваше отчаяно, посичаше колос след колос. Тежка и опасна работа дори за него. Колосите не се поддаваха на контрол — колкото и да Тласкаше и Теглеше чувствата им, не успя да овладее нито един.
Оставаше единствено ръкопашният бой. А хората му не бяха подготвени за битка — беше ги накарал твърде бързо да напуснат лагера.
Един колос замахна и мечът му изсвистя опасно близо до главата на Елънд. Той изруга, хвърли една монета и се Тласна назад във въздуха, над войниците си, обратно към лагера.
Бяха успели да отстъпят до първоначалните укрепления, което означаваше, че са малко по-високо и не се налага да се бият в саждите. Монетометите му — разполагаше само с десет — изстрелваха залп след залп монети срещу главните сили на колосите, а зад тях лъконосци ги обсипваха със стрели. Главната отбранителна линия бе подкрепена отзад от Дърпачи, които Теглеха оръжията на колосите, та те да губят равновесие, и така създаваха възможност за контраатака. Главорези тичаха сред тях на двойки и тройки, за да запушват слабите места и да действат като резерви.
Въпреки това бяха в сериозна опасност. Армията на Елънд не можеше да издържи срещу толкова много колоси. Опръсканият с колоска кръв Елънд се приземи в средата на полуразтурения лагер. Дишаше тежко. Около него ехтяха изплашените викове на войниците, които въпреки помощта на аломанти едва удържаха периметъра. Основната част от колосите все още бе скупчена при северния край на лагера, но Елънд не можеше да изтегли хората си по-близо до града, защото рискуваше да попаднат под обстрела на Йомен. Огледа се и видя Сет до една масичка наблизо. Пред него бе разгъната карта на района — но за какво му беше? Колосите бяха толкова близо, че нямаше нужда от карта.
— Казвах ви аз, че не е хубаво тези чудовища да са толкова близо до лагера — изръмжа Сет. — Е, нищо. Поне ще загинем в бой вместо от гладна смърт!