— Това не обяснява по какъв начин носиш мен и багажа въпреки дълбоките сажди.
— Металните клинове в телата ни ни дават известни предимства — рече ТенСуун. — Моята Благодат ме дарява със сила, също както ти я черпиш от ферохимията. Тя е почти неизчерпаема, макар и не тъй зрелищна като изблиците, които можете да проявявате вие хората. И въпреки това моята Благодат — смесена със способността да преобразувам тялото си — ми осигурява огромна издръжливост.
— Не ни остава много време — отбеляза ТенСуун след малко.
— Зная — отвърна Сейзед. — Чудя се какво можем да направим.
— Това е единственият момент, в който може би ще успеем — рече ТенСуун. — Трябва да сме нащрек, да сме готови да ударим. Да помогнем на Героя на времето, когато дойде.
— Когато дойде?
— Тя ще поведе армия аломанти към Родината — каза ТенСуун. — И те ще спасят всички ни — кандра, хора, колоси и инквизитори.
„Армия аломанти?“
— Щом казваш… Но какво трябва да направя аз?
— Да убедиш кандра в сериозността на положението — обясни ТенСуун, забави ход и накрая спря. — Защото трябва да са готови да направят нещо. Нещо много трудно и същевременно необходимо. Моите сънародници ще се възпротивят, но може би ти ще им покажеш пътя.
Сейзед кимна и слезе от гърба на кандрата да се разтъпче.
— Познато ли ти е това място? — попита ТенСуун, като извърна към него конската си глава.
— Не. Нищо не различавам под тези сажди. Изобщо не знам къде сме.
— Зад онзи рид там е лагерът на терисците.
— Хатсинските ями? — изненада се Сейзед.
— Да. Ние ги наричаме Родината.
— Ямите? — Сейзед се облещи. — Но…
— Е, не самите Ями. Нали знаеш, че в този район има много пещерни комплекси?
Сейзед кимна. Навремето Келсайър бе обучавал своята скаа армия малко по на север оттук.
— Част от този лабиринт е всъщност Родината на кандра. Тя граничи с Хатсинските ями — няколко от нашите тунели дори се отварят към Ямите и трябваше да бъдат затрупани, та работниците да не попаднат при нас.
— В тази ваша родина расте ли атиум?
— Атиум ли? Не. Това е всъщност разликата между Родината и Хатсинските ями. Както и да е, входът към пещерите на моите сънародници е точно тук.
Сейзед се огледа учудено.
— Къде?
— В ей тази хлътнатина в пепелта. — ТенСуун я посочи с огромната си глава. — Успех, Пазителю. Аз трябва да изпълня своя дълг.
Сейзед кимна, все още изненадан, че са пристигнали толкова бързо, после смъкна раницата си от гърба на кандрата.
Огромният кон се обърна и тръгна през преспите пепел. Торбата с костите на овчарката се полюшваше на гърба му.
— Почакай! — извика Сейзед и вдигна ръка.
ТенСуун го погледна през рамо.
— Успех и на теб — каза Сейзед. — Нека… нашият бог бди над теб.
ТенСуун се усмихна със странна конска гримаса, после препусна сред облаци пепел.
Сейзед бързо разкопа входа на пещерата, извади от раницата калаения металоем, за да почерпи от него зрение, нагласи я на гърба си и заслиза надолу.
Калаеният металоем не бе толкова добър като аломантичния калай — или по-точно, не действаше по същия начин. Позволяваше да се вижда на огромно разстояние, но бе много по-неефективен при недостиг на светлина, така че скоро Сейзед бе обгърнат от тъмнина и се наложи да се придвижва пипнешком.
И тогава видя светлина.
— Спри! — каза нечий глас. — Кой се завръща от Договор?
Сейзед продължи напред. Беше изплашен, но същевременно завладян от любопитство. Знаеше нещо много важно.
Кандра не можеха да убиват хора.
Влезе в кръга светлина, разпръсквана от предмет със сферична форма, поставен върху стълб. Порьозната повърхност на сферата наподобяваше фосфоресцираща гъба. Две кандри запречваха пътя му. Не носеха дрехи и кожата им беше прозрачна. Скелетите им изглеждаха като издялани от камък.
„Невероятно! — помисли Сейзед. — Те сами изработват костите си. Ето още една нова култура, която мога да изучавам. Цяло непознато общество — изкуство, религия, нрави, взаимодействие между половете…“
Вълнуваща перспектива, но не и точно сега, когато наближаваше краят на света. Не биваше да се разсейва. Първо трябваше да се запознае с религията им. Останалите неща бяха второстепенни.
— Кой си ти, кандра? Чии кости носиш?
— Съжалявам — каза любезно Сейзед, — но аз не съм кандра. Казвам се Сейзед и съм териски Пазител. Идвам да говоря с Първото поколение.
Двете кандри се облещиха.
— Не сте длъжни да ме пускате — продължи Сейзед. — Разбира се, ако не го направите, ще се върна и ще разкажа на всички къде се намира вашата Родина…
Пазачите се спогледаха и след кратък размисъл единият каза: