— А сега — каза и вдигна стоманения молив — е време да започваме. Чака ни доста работа.
69.
Остава неизяснен въпросът откъде са се взели първите пророчества за Героя на времето. Зная, че Гибелта ги е променила, но те не са нейно дело. Кой първи е предсказал, че ще дойде Героят — онзи, който ще стане владетел на цялото човечество и същевременно ще бъде отхвърлен от сънародниците си? Който пръв е заявил, че Героят ще държи в ръцете си бъдещето на света и че ще поправи онова, което е било разрушено?
И който е пропуснал да уточни дали Героят ще бъде мъж, или жена?
Марш беше коленичил в купчина пепел, изпълнен с омраза и към себе си, и към света. Саждите се сипеха неспирно, затрупваха го, но въпреки това той не помръдваше.
Беше прокуден. Бяха му наредили да седи и да чака. Като ненужен захвърлен и забравен инструмент. Ненужно сечиво.
„Аз бях там — мислеше си той. — С Вин. И… не можех да говоря с нея. Не можех да й кажа нищо“.
И по-лошо — не беше искал. Въпреки че беше до нея и говореше с нея, тялото и умът му принадлежаха изцяло на Гибелта. Нямаше сили да се съпротивлява, да направи нищо — каквото и да било, — което да позволи на Вин да го убие.
С изключение на един кратък миг. Онзи миг, когато Вин почти бе успяла да го постави под свой контрол. Онзи миг, в който той бе зърнал нещо в душата на своя господар — своя бог, своята същност, — нещо, което му даде надежда.
В онзи миг Гибелта се страхуваше от нея.
И тогава Гибелта накара Марш да избяга, да зареже армията колоси — армията, която му бе наредено да преотстъпи незабелязано на Елънд Венчър, за да може императорът да я доведе при стените на Фадрекс. Армията, която после Гибелта си върна.
Сега Марш чакаше под саждопада.
„Какъв е смисълът на всичко това?“ — питаше се той. Гибелта искаше нещо… нуждаеше се от нещо… и се страхуваше от Вин. Тази мисъл му даваше надежда, но какво би могъл да направи? Дори в редките мигове на слабост на Гибелта не бе в състояние да си върне контрола.
Планът му — да чака, да запази в тайна бунтовническата частица в себе си до подходящия момент, когато да извади клина от гърба си и да се самоубие — изглеждаше все по-глупав. Да, глупаво беше да се надява, че ще се освободи дори само за миг.
„Изправи се“.
Командата изникна беззвучно в съзнанието му и Марш реагира мигновено. Гибелта се бе върнала и контролираше тялото му напълно. С огромно усилие Марш все пак успя да запази минимален контрол над ума си, и то само защото Гибелта бе насочила вниманието си другаде.
Марш започна да хвърля монети и да се Тласка от тях, също както правеше Вин с подковите. Разбира се, подковите — все пак бяха много по-тежки — щяха да са по-удобни, тъй като с тях щеше да може да се Тласка по-надалече. Но с монетите също се получаваше.
Носеше се в следобедното небе. Червеникавият въздух бе изпълнен със сажди. Марш се опитваше да прогони мисълта за това колко е красив този рушащ се свят, без същевременно да дава повод на Гибелта да си помисли, че контролът й над него не е цялостен.
Беше доста трудно.
След известно време — и след като най-сетне се спусна нощта — Гибелта му заповяда да се приземи. Той се снижи бързо, с развято расо, и стъпи на един невисок хълм. Почти веднага затъна до кръста в сажди, под които вероятно имаше още няколко стъпки дебел слой слегнала се пепел.
Долу в ниското една самотна фигура си проправяше път през саждите. Мъж с торба на гърба. Водеше изтощен кон.
„Кой е този?“ — зачуди се Марш и се вгледа по-добре. Мъжът имаше стойката на войник и волево лице. Който и да беше, очевидно беше много решителен. Малцина биха дръзнали да излязат сред мъглите — а този човек не само вървеше през тях, но и се бореше със саждите, които му стигаха до кръста. Униформата му бе цялата в пепел, също както и кожата на лицето. Тъмна… почти черна…
Красива.
Марш се понесе през мъглата и саждите на крилете на Стоманен тласък. Мъжът долу, изглежда, го усети, защото се завъртя и посегна към дръжката на меча.
Марш скочи на гърба на коня и той изцвили и се вдигна на задните си крака. Марш прескочи отметнатата му глава и тупна в пепелта зад войника. Проправената пъртина беше като тесен тъмен коридор.
Войникът измъкна меча. Конят изпръхтя уплашено и стъпи в пепелта.
Марш се усмихна и извади от пояса си обсидианова секира. Мъжът отстъпи, опита се да разчисти с крака място за предстоящия бой. Марш зърна на лицето му безпокойство и предчувствие за беда.
Конят пак се вдигна на задните си крака. Марш се извъртя, отсече предните му копита и животното изцвили от болка. А войникът нападна.