Истината е обаче, че хората с нестабилна психика са податливи на влиянието на Гибелта дори ако не носят клинове в телата си. Така най-вероятно Зейн се е сдобил със своя клин.
— Все още не виждам ползата от това — каза Йомен на Елънд, докато излизаха през портата на Фадрекс.
Елънд махна за поздрав на група войници, спря при друга — не негова, а на Йомен — и направи бърз оглед на оръжията. Подхвърли няколко окуражителни думи, после продължи. Йомен го наблюдаваше мълчаливо, докато крачеше редом с него като равен.
Бяха сключили нестабилно примирие, но пък колосите отвън бяха достатъчно силен мотив, за да ги накара да работят заедно. Елънд имаше по-голяма армия, но недостатъчна, за да удържи на външната заплаха, която продължаваше да нараства.
— Трябва да поработим над въпроса с хигиената — заяви Йомен, когато се отдалечиха от войниците. — Състоянието на всяка армия се основава на два принципа — храна и здраве. Осигурим ли ги, победата ще бъде наша.
Елънд се усмихна, познал източника. „Снабдяване в големи мащаби“ на Трентисон. Преди няколко години би се съгласил с Йомен и двамата вероятно щяха да прекарат следобеда в дискусия, посветена на командването. Но през последните години Елънд бе научил неща, които просто не съществуваха в книгите.
За съжаление, това означаваше и че няма как да ги обясни на Йомен — особено след като не разполагаха с нужното време. Ето защо вместо това само посочи близката улица и каза:
— Лорд Йомен, ако желаете, можем да отскочим до лазарета.
Йомен кимна. Винаги бе смятал, че всички проблеми трябва да се решават начаса и с директен подход. Умът му пък сечеше като бръснач.
Докато вървяха, Елънд не пропускаше да следи състоянието на войниците — както на тези, които бяха на пост, така и на свободните от задължения. Отвръщаше на поздравите им с кимване и надзърташе в очите им. Може би само му се струваше, но те сякаш се поизправяха, когато минаваше покрай тях.
Йомен го наблюдаваше какво прави и току се мръщеше. Все още бе облечен с неизменното расо и само малкото зрънце атиум на челото го отличаваше от обикновен чиновник. Татуировките около очите му обрамчваха зрънцето, като че ли бяха изрисувани след поставянето му там.
— Йомен, изглежда, нямаш голям опит в командването на армия — каза Елънд.
Принудителят повдигна вежди.
— Зная повече, отколкото ти ще знаеш някога за тактика, снабдяване и маневри.
— Така ли? — попита нехайно Елънд. — Значи си чел „Придвижване на армии“ на Бенитсон? Само че той смята крайните позиции за рисковани по отношение разкриване на намеренията.
Йомен се намръщи още повече.
— Едно от нещата, който учените често забравят, Йомен, е влиянието на емоциите върху хода на битката. Не става дума само за храна, обувки и вода, макар и те да са необходими. По-важни са надеждата, куражът и волята за оцеляване. Войниците трябва да са сигурни, че техният военачалник ще е с тях — че дори и да не убива врагове, ще ги ръководи лично на бойното поле. Не бива да мислят за него като за абстрактна сила в някоя кула отзад, как надзърта от прозореца и същевременно разсъждава над безкрайността на вселената.
Йомен не отговори. Крачеха по улиците, почистени и изметени въпреки сипещите се сажди. По-голямата част от населението се бе изтеглила към задната част на града, където колосите щяха да стигнат накрая, ако преодолееха защитата. Хората всъщност живееха по улиците, тъй като къщите изглеждаха несигурни при земетръсите.
— Вие сте… интересен човек, Елънд Венчър — рече най-сетне Йомен.
— Аз съм копелдак — отвърна Елънд.
Йомен повдигна вежди.
— Говоря за характера, не за произхода си — добави с усмивка Елънд. — Аз съм смесица от нещата, които трябва да бъда. Донякъде учен, донякъде бунтовник, донякъде благородник, а също Мъглороден и войник. Понякога дори не мога да се позная. Невероятно е трудно да съчетая всички тези качества. И тъкмо когато ми се стори, че ще успея, светът около мен започна да се руши. А, стигнахме.
Лазаретът бе разположен в някогашна сграда на Министерството — което според Елънд показваше желанието на принудителя да проявява гъвкавост. Очевидно беше готов да преотстъпи една сграда с религиозно предназначение, тъй като бе най-удобна за лечение на болните и ранените. Вътре лекарите полагаха грижи за войниците, които бяха изпитали на гърба си първата атака на колосите. Йомен се отдели, за да разговаря с управителя на лазарета — страхуваше се да не плъзне зараза. Елънд отиде в сектора с най-тежки случаи; спираше при всички ранени и се стараеше да ги окуражи.