Задача, която не беше никак лесна, като се имаше предвид, че донякъде тези войници бяха пострадали заради собствената му глупост. Как не се бе сетил, че рано или късно Гибелта ще си върне контрола над армията на колосите? Беше толкова логично. Не можеше да не признае, че Гибелта бе изиграла своя коз отлично — беше го подвела, беше го накарала да си мисли, че инквизиторите контролират колосите. И че на колосите може да се разчита.
„Какво ли щеше да стане — помисли си той, — ако бях нападнал града с тях, както планирах от самото начало?“ Гибелта щеше да опустоши Фадрекс, да избие всички вътре и тогава да обърне колосите срещу армията на Елънд. Но сега укрепленията, подсилени от войници на Елънд и Йомен, изглежда, бяха поне известна пречка срещу плановете й за атака.
„Аз обрекох този град“ — помисли Елънд, докато седеше до леглото на един мъж, изгубил ръката си от меча на колос.
Знаеше, че е взел правилното решение. По-добре беше да е зад стените на града — макар и тук почти със сигурност да бяха обречени, — отколкото да е отвън, да го обсажда и да се надява на скорошна победа. Защото знаеше, че победата няма да е винаги на негова страна.
Но всичко се въртеше около растящото му отчаяние, че не е в състояние да защити поданиците си. Защото макар във Фадрекс да властваше Йомен, за Елънд тези хора също бяха от неговите. Беше се качил на трона на лорд Владетеля и се бе провъзгласил за император. От него зависеше по-нататъшното съществуване на Последната империя. Каква полза от водач, който не може да защити дори един град, камо ли цяла империя?
Някаква суматоха пред лазарета привлече вниманието му и той пожела скорошно оздравяване на войника и забърза натам. Йомен също тъкмо идваше, за да види какво става.
Една жена стискаше в обятията си малко момче, което трепереше и се гърчеше неудържимо.
Дотича един от лекарите, взе момчето и попита:
— Мъглива треска?
Разплаканата жена кимна.
— Да. Държах го вътре до днес! Знаех си! Знаех си, че мъглите го искат! О, моля ви…
Докато лекарят отнасяше момчето, Йомен поклати глава и каза твърдо:
— Трябваше да ме послушаш, жено. Всички в този град са длъжни да се изложат на мъглите. Сега синът ти ще заеме легло, което може да ни потрябва за ранен войник.
Въпреки суровия му глас Елънд видя загриженост в очите му. Йомен не беше безсърдечен човек, само прагматичен. А и в думите му имаше резон. Нямаше смисъл да се крият вътре, когато мъглите отнемаха все повече време от денонощието.
„Мъгливата треска…“ — помисли разсеяно Елънд, докато влизаха да видят как настаняват момчето. Гърчовете се бяха успокоили, но лицето на детето бе изкривено от болка. Очевидно страдаше много. Елънд знаеше какво преживява — нали бе преживял почти същото.
„Така и не открихме какво представлява мъгливата треска“ — мислеше си той. Мъгливият призрак не се беше появил отново. Но може би Йомен знаеше нещо?
— Йомен — попита той. — Някой от хората ти откри ли причината за мъгливата треска?
— Причина? — попита Йомен. — Необходимо ли е да има причина, за да се разболееш?
— За тази болест би трябвало да има. Знаеш ли, че засяга точно шестнайсет процента от населението? Шестнайсет — до последния човек.
Вместо да се изненада, Йомен повдигна рамене.
— Изглежда логично.
— Логично? — повтори Елънд.
— Числото шестнайсет е силно число, Венчър. Например толкова дни са били нужни на лорд Владетеля, за да стигне Кладенеца на Възнесението. Така че то се вписва напълно в църковната доктрина.
„Разбира се — помисли си Елънд. — Йомен не би се изненадал да открие порядък в обкръжаващата ни природа — той вярва в божество, което е създало този порядък“.
— Шестнайсет… — повтори Елънд, загледан в болното момче.
— Броят на първите инквизитори — продължи Йомен. — На предписанията във всяка областна харта. Броят на аломантичните метали. На…
— Почакай — спря го Елънд изненадано. — Какво каза?
— Аломантичните метали — повтори Йомен.
— Но те са само четиринайсет.
Йомен поклати глава.
— Четиринайсет са ни известните, стига жена ти да не греши, че алуминият си има чифт. Но четиринайсет не е силно число. Аломантичните метали вървят в чифтове и групи по четири. Изглежда напълно възможно да съществуват още два, които не сме открили, и така броят им да е шестнайсет. Два по два по два по два. Четири физични метала, четири умствени, четири подсилващи и четири влияещи на времето.
„Шестнайсет метала…“
Елънд отново погледна момчето. Болка. Веднъж и той бе изпитал подобно страдание — когато баща му нареди да го пребият. Почти бе сигурен, че ще умре. Биха го, за да го изправят на ръба на смъртта, да го накарат да се Преобрази.