Да проверят дали е аломант.
„В името на лорд Владетеля“ — помисли смаяно Елънд, обърна гръб на Йомен и се върна почти тичешком при тежко ранените.
— Кой от вас е пострадал от мъглите? — попита високо.
Ранените го гледаха учудено.
— Има ли някой, който се е разболял? — продължи Елънд. — Когато ви накарах да се изложите на мъглите. Моля ви, трябва да зная!
Едноръкият бавно вдигна ръка.
— Аз пострадах, милорд. И сега ми отсякоха ръката като наказание, понеже…
Елънд бързо отиде при него и извади една стъкленица с метали.
— Изпий я.
Мъжът се поколеба, но се подчини.
— Е? — попита Елънд след малко.
— Какво, милорд? — отвърна войникът.
— Чувстваш ли нещо?
Войникът сви рамене.
— Умора, милорд?
Елънд затвори очи и въздъхна. „Глупава мисъл…“
— А… странно — каза войникът.
Елънд се втренчи в него.
— Да — продължи войникът някак разсеяно. — Аз… не зная какво да мисля за това.
— Разпали го — посъветва го Елънд и разпали бронз. — Тялото ти ще знае какво да направи, ако му позволиш.
Войникът го погледна озадачено и завъртя глава. А после започна да излъчва аломантични вибрации.
Елънд затвори очи и си пое дъх. За миг бе забравил да диша.
Йомен се приближи до него.
— Какво има?
— Йомен, мъглите никога не са били наши врагове — отвърна Елънд, все така стиснал очи. — Те просто се опитват да ни помогнат.
— Да ни помогнат? Но как? За какво говориш?
Елънд отвори очи и се обърна към него.
— Те не ни убиват, Йомен. Дори не ни разболяват. Те ни Преобразяват. Даряват ни със сила. Със способност да се бием.
— Милорд! — викна един войник от вратата. — Милорд! Колосите атакуват! Нападнаха града!
Елънд го погледна изненадано, после разбра. „Гибелта. Тя знае какво открих току-що — знае, че трябва да ни нападне незабавно, вместо да чака още попълнения. Защото разкрих тайната й!“
— Йомен, събери всичкия прахообразен метал, който можеш да намериш в града! — извика Елънд. — Пютриум, калай, стомана и желязо! Нека го пият всички, които са боледували от мъглива треска! Накарай ги да пият метални разтвори!
— Защо? — попита объркано Йомен.
Елънд се обърна и се усмихна.
— Защото сега те също са аломанти. Този град няма да падне толкова лесно, Йомен! Ако ви трябвам, ще съм на предната линия!
71.
Има нещо специално в числото шестнайсет. Първо, защото то е знакът на Съхранението към човечеството.
Съхранението е знаело, още преди да плени Гибелта, че няма да може да общува с хората, след като силите му отслабнат. Ето защо е оставило указания — ключове, които не могат да бъдат променени от Гибелта. Ключове, свързани с фундаменталните закони на вселената. Целта на числото била да подсказва, че става нещо неестествено и че трябва да се потърси помощ.
Наистина ни отне доста време, за да разгадаем този ключ, но когато това най-сетне стана — колкото и да бе късно, — той ни даде отдавна жадувания тласък.
Що се отнася до другите аспекти на числото… някои от тях дори аз не мога да разбера. Достатъчно е да се каже, че то има голяма връзка с устройството и развитието на света, на вселената.
Сейзед почука с молива по металния лист и се намръщи.
— Малко от това се отличава от предишните ми знания. Гибелта променя дребни неща — вероятно за да ни попречи да забележим измененията. Но съвсем очевидно иска да ме накара да разбера, че Вин е Героят на времето.
— Искала е тя да я освободи — каза Хаддек, водачът на Първото поколение.
Другарите му кимнаха.
— Може би тя всъщност не е Героят — предположи друг. Сейзед поклати глава.
— Според мен е. Тези пророчества се отнасят за нея — дори непроменените, които ми казахте вие. Говорят за човек, който е бил отделен от своите сънародници терисците — за крал на хората, за бунтовник, притиснат между два свята. Гибелта просто е подсилила впечатлението, че става въпрос за Вин, за да може тя да отиде да я освободи.
— Винаги сме смятали, че Героят ще е мъж — подхвърли Хаддек с шептящ глас.
— Както и всички останали — съгласи се Сейзед. — Но нали казахте, че в пророчествата не се уточнява полът. Това е съвсем целенасочено — в старите териски легенди няма нищо случайно. Избрали са тази форма, за да не знаем дали Героят ще е мъж, или жена.
Древните терисци закимаха. Работеха под синкавата светлина на кълбата в залата със стоманена обшивка — Сейзед предполагаше, че за кандра тя е нещо като светиня.
Той пак почука замислено с металния молив. Нещо не му даваше покой, но какво? „Казват, че ще държа в ръцете си бъдещето на целия свят…“ Думи на Аленди, от дневника, написан преди много години. Думи, които Първото поколение потвърдиха като истински.