Елънд я погледна в очите и тя знаеше, че я е разбрал. Скривалищата ставаха все по-големи и по-добре заредени. Всяко от тях бе специализирано в някоя област — в първото освен храна и припаси имаше оръжие, във второто — голямо количество дървен материал. Нямаха търпение да разберат какво ще намерят в последното. Може би дори онова.
Атиумните запаси на лорд Владетеля.
Най-безценното съкровище в Последната империя. След години търсене все още не го бяха, открили. Някои вече твърдяха, че не съществува. Вин бе сигурна, че грешат. През хилядолетието на своето управление лорд Владетеля бе отделял за свободна търговия съвсем оскъдни количества от този метал. Никой не знаеше какво е правил с останалото.
— Само не се вълнувай — предупреди я Елънд. — Нямаме никакви доказателства, че атиумът е складиран в последната пещера.
— Трябва да е там — възрази Вин. — Логично е. Къде другаде ще го държи лорд Владетеля?
— Ако знаех отговора, досега да сме го открили.
Вин поклати глава.
— Държал го е на сигурно място — но някъде, където да може да бъде намерен. Всички тези карти и знаци са за неговите последователи, ако той загине. Не е искал врагът, който плени първата пещера, да го открие незабавно.
Ето как чрез поредица напътствия бяха стигнали до последната пещера. Най-важната. Трябваше да е така. Изглеждаше напълно логично. Но не и за Елънд. Той се почеса замислено по брадата.
— Дори и да го открием, не виждам с какво може да ни помогне. За какво са ни всички тези пари?
— Въпросът не е само в парите. А в силата. Това е оръжие, което можем да използваме.
— За да се бием с мъглите?
Вин помълча, после каза:
— Може би не. С колосите и другите армии. Атиумът ще подсигури твоята империя. Той е част от всичко това, Елънд. Ценен е единствено заради аломантията — а аломантията не е съществувала преди Възнесението.
— Още един въпрос без отговор — рече Елънд. — Защо това късче метал, което погълнах, ме направи Мъглороден? Откъде се взе? Кой го е поставил в Кладенеца на Възнесението и с каква цел? Защо беше единствено и какво може да е станало с другите?
— Може би ще открием отговорите на тези въпроси във Фадрекс.
Елънд кимна. За него атиумът не бе чак толкова важен. Вин не беше на същото мнение. Не можеше да обясни защо — просто го знаеше. Ако не друго, поне отчаянието й се разсея, след като видя картата. Трябваше да отидат във Фадрекс.
Там щяха да намерят отговорите.
— Превземането на Фадрекс няма да е никак лесно — отбеляза Елънд. — Враговете на Сет са се окопали здраво там. Чух, че в града се разпореждал един принудител от Министерството.
— Атиумът си заслужава усилията.
— Ако е там — рече Елънд.
Тя го изгледа навъсено.
Той вдигна ръка.
— Вин, просто се опитвам да следвам съветите ти — да бъда реалист. Съгласен съм, че Фадрекс си заслужава усилието. Дори да не открием там атиум, ще намерим още припаси. Нуждаем се от всичко, което ни е оставил лорд Владетеля.
Вин кимна. Самата тя отдавна вече нямаше и зрънце атиум. Беше изгорила последния преди година и половина и оттогава се мъчеше да свикне с относителната си беззащитност. Електрумът донякъде разсейваше страховете й, но не напълно.
Откъм входа на пещерата долетяха гласове.
— Ще ида да говоря с тях — рече Елънд. — Трябва да организираме нещата тук колкото се може по-бързо.
— Каза ли им, че ще трябва да се преселят в Лутадел?
Елънд поклати глава.
— Няма да им хареса никак. Свикнали са с независимостта си, както всъщност следва да се очаква.
— Неизбежно е, Елънд. Този град е далеч извън нашия отбранителен периметър. Пък и едва ли разполагат с повече от няколко часа дневна светлина, заради мъглите. Посевите им вече са обречени.
Елънд въздъхна.
— Дойдох, завладях града и им отнех богатствата, а сега ще ги накарам да изоставят домовете си. И ще отида да направя същото и във Фадрекс.
— Елънд…
Той вдигна ръка.
— Зная, Вин. Трябва да се направи. — Обърна се и тръгна към входа. Докато вървеше, изправи рамене и на лицето му се изписа решителност.
Вин препрочете думите на лорд Владетеля. На друга подобна плоча Сейзед се бе натъкнал на писанията на Куаан, отдавна умрял терисец, който бе променил света с твърдението си, че е открил Героя на времето. Куаан бе оставил послание, за да признае грешката си — предупреждение, че съществува сила, която променя историята и религиите на човечеството. Беше разкрил, че същата тази сила е въздействала върху териската религия, за да подмами „Героя“ да тръгне на север и да я освободи.
Точно това, което бе направила Вин. Тя сама се бе убедила, че е Героят, и бе освободила съществото — беше смятала, че жертва собствения си интерес заради доброто на света.