— Казахте, че Гибелта била затворена. Каква връзка има това със силата, която използва лейди Вин?
— Боговете нямат тела като тези на хората — обясни Хаддек. — Те са… сили. Умът на Съхранението е изчезнал, но силата му остава.
— Във формата на езерце с течност? — попита Сейзед.
Членовете на Първото поколение кимнаха.
— А черният пушек отвън?
— Гибелта — отвърна Хаддек. — Чака и дебне, докато е в плен.
Сейзед смръщи вежди.
— Пещерата с дима бе доста по-голяма от Кладенеца на Възнесението. Защо такова несъответствие? Толкова ли по-могъща е Гибелта?
— Могъществото им е еднакво, млади човече — отвърна Хаддек. — Те са сили, не са хора. Всъщност са две страни на една и съща сила. Нима едната страна на монетата е по-силна от другата? Те тласкат еднакво света около себе си.
— Макар че — обади се друг древен — съществува легенда, че Съхранението дало твърде много от себе си на човечеството, за да сътвори нещо, което съдържа в себе си повече от него, отколкото от Гибелта. Съвсем малко за всеки отделен човек. Нищожно, лесно за пропускане, освен ако не става дума за много, наистина много дълго време…
— И все пак, защо тази разлика в големината? — настоя Сейзед.
— Ти не разбираш, младежо — отвърна Хаддек. — Силата в езерцето не е Съхранението.
— Но нали току-що казахте…
— Казах, че е част от Съхранението — продължи Хаддек. — Но Съхранението е сила и влиянието му се разпростира навсякъде. Вероятно част от него се съсредоточава и в езерцето. Останалата част е… навсякъде и всякога.
— Докато умът на Гибелта е бил съсредоточен тук — продължи друга кандра. — И така двете сили се слели. Повече от Гибелта и по-малко от Съхранението.
— Но не всичко от него — добави друг. — Не цялото то.
— Не цялото? Защото силата му се разпростира по целия свят? — попита Сейзед.
— В известен смисъл — потвърди Хаддек.
— Сега вече говорим за неща, свързани с Първия договор — предупреди един от присъстващите.
Хаддек млъкна и втренчи поглед в Сейзед.
— Ако това, което казва този човек, е истина, значи Гибелта е избягала. И ще дойде за своето тяло. За своята… сила.
— То… тук ли е? — попита тихо Сейзед. Побиха го тръпки.
Хаддек кимна.
— Ние трябваше да го пазим. Първият договор, който ни обвърза с лорд Владетеля, бе да отговаряме за него.
— Другите Творения също имат свои задачи — обади се някой. — Колосите са създадени, за да се бият. Инквизиторите — да са свещенослужители. Нашата задача е различна.
— Да съберем силата — продължи Хаддек. — И да я пазим. Да я скрием. Да я съхраняваме. Защото Отецът знаеше, че един ден Гибелта ще избяга. И в този ден ще започне да търси тялото си.
Сега вече всички кандри гледаха над Сейзед. Той се намръщи озадачено и проследи погледите им. Бяха втренчили очи в металния подиум.
Сейзед стана и тръгна по каменния под. Подиумът беше широк двайсетина стъпки, но не много висок. Той стъпи върху него и зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Никой обаче не му викна да спре.
През овалната платформа минаваше цепнатина с дупка в средата — колкото голяма монета. Сейзед надзърна в нея, но долу бе прекалено тъмно, за да види нещо.
Той отстъпи назад.
„Би трябвало да ми е останало малко — помисли си и погледна към масата с металоемите. — Пълних пръстена няколко месеца, преди да се откажа от тези неща“.
Върна се забързано при масата и взе пютриумния пръстен. Нахлузи го, после погледна членовете на Първото поколение. Те му отвърнаха с питащи погледи.
— Направи каквото е нужно, дете — каза Хаддек и гласът му отекна в подземието. — Не можем да те спрем дори да искаме.
Сейзед се върна на подиума и почерпи от пютриумния пръстен силата, която бе съхранил там преди близо година. Тялото му веднага се изпълни с нарастваща мощ, увеличи размера си и расото бързо му отесня. Той посегна надолу с мускулестите си ръчища, запъна крака в пода и се опита да повдигне единия край на подиума.
Плочата се повдигна с оглушително скърцане и отдолу се показа тъмна яма. Нещо проблясваше в мрака.
Сейзед застина неподвижно. Тялото му бързо се смаляваше — пютриемът беше празен. Расото отново му стана по мярка.
В помещението цареше тишина. Сейзед погледна в ямата, взря се в огромната купчина метални топчета в нея.
— Ние го наричаме Завета — обясни Хаддек. — Поверен ни на съхранение от Отеца.
Атиум. Хиляди, милиони зрънца. Сейзед се ококори.
— Атиумните запаси на лорд Владетеля… Били са тук през цялото време!
— По-голямата част от този атиум никога не е напускала Хатсинските ями — рече Хаддек. — Горе работеха само принудители, но не и инквизитори — Отецът знаеше, че те могат да бъдат подмамени. Принудителите разтрошаваха намерените късове в метална стая, построена специално за тази цел, след това извличаха атиума. Благороднически семейства се занимаваха с транспорта на празните геоди до Лутадел, без да знаят, че в тях въобще няма атиум. Всичкият добиван за лорд Владетеля метал се доставяше или пренасяше само от принудители. Криеха атиумните топчета в чували с монети при транспорта, за да не може Гибелта да ги види. Обикновено пристигаха в Лутадел с новите попълнения млади принудители.