Тя разпали бронз. И веднага усети в далечината аломанти. Мъглородни. Преследваха я. Бяха дванайсет и идваха право към нея.
Вин се приземи на хлъзгавата от дъжда градска стена. Пред нея се простираше Лутадел, дори сега смайващ с мащабите си. Основан преди хиляда години от лорд Владетеля, построен върху самия Кладенец на Възнесението. През десетте века на управлението на лорд Владетеля Лутадел се бе превърнал в най-важния — и най-населения — град в цялата империя.
А сега умираше.
Вин плъзна поглед по града. На много места горяха пожари. Пламъците бяха по-силни от дъжда и озаряваха улиците и сградите като предупредителни огньове. Цели квартали бяха опустошени, сринати до основи или изгорени. Улиците бяха зловещо празни — никой не се бореше с пожарите, никъде не се мяркаше жива душа.
Столицата, някога дом на стотици хиляди, сега изглеждаше пуста. Вятър разроши мокрите от дъжда коси на Вин и тя потрепери. Мъглите, както винаги, стояха малко встрани от нея — изтласквани от аломантичната й сила.
Тя беше сама в най-големия град на света.
Не. Не съвсем сама. Усещаше ги — верните слуги на Гибелта се приближаваха. Вин ги бе довела тук, подлъгани, че ще открият атиум. Бяха повече, отколкото можеше да победи. За нея нямаше спасение.
Това беше и целта й.
Тя скочи от стената и се понесе през мъглите, саждите и дъжда. Беше облякла мъглопелерината — по-скоро от носталгия, отколкото заради удобството. Същата, която Келсайър й бе подарил в първата нощ на обучението й.
Не знаеше дали има нещо поетично в това, че тази нощ пак вали. Спомняше си още една дъждовна нощ — нощта, в която отиде в Кредик Шау. Понякога си мислеше, че трябваше да загине в онази нощ.
Тя се приземи на една улица и се изправи, скрила ръце под пелерината. Стоеше мълчаливо пред Кредик Шау, Хълма на хилядата кули. Дворецът на лорд Владетеля, мястото, където се намираше Кладенецът на Възнесението.
Сградата представляваше конгломерат от няколко ниски крила със стърчащи над тях кули и островърхи покриви. Мъглите и саждите допринасяха за зловещия вид на причудливата постройка. След смъртта на лорд Владетеля дворецът бе изоставен. Вратите бяха разбити и тя виждаше натрошени прозорци и порутени стени. Кредик Шау бе мъртъв като града, над който се извисяваше.
Една фигура изплува до нея.
— Тук ли е? — попита Гибелта. — Насам ли ме водиш? Ние претърсихме това място.
Вин мълчеше, загледана в кулите. Черни метални пръсти, сочещи към черното небе.
— Моите инквизитори идват — прошепна Гибелта.
— Не трябваше да се разкриваш — отвърна Вин и я погледна. — Трябваше да почакаш, докато намеря атиума. Сега няма да го направя за нищо на света.
— Ах, но аз вече не вярвам, че знаеш къде е — отвърна Гибелта. — Дете… дете. Отначало ти повярвах, така е, и събрах силите си, за да се изправя срещу теб. Но когато дойде тук, разбрах, че ме водиш в погрешна посока.
— Но не си сигурна.
Тишина.
— Не съм — призна накрая Гибелта.
— Тогава ще трябва да се опиташ да ме накараш да проговоря — прошепна Вин.
— Да се опитам? Даваш ли си сметка, дете, каква сила мога да стоваря върху теб? Аз съм планина, която смазва. Аз съм вълна, която разбива всичко на пътя си. Аз съм буря, която опустошава. Аз съм краят.
Вин продължаваше да рее поглед през сипещия се дъжд. Не подлагаше на съмнение плана си — знаеше, че друга възможност няма. Беше взела решение за това, което трябва да направи. Сега часът да заложи клопка на Гибелта бе дошъл.
Омръзнало й бе да я манипулират.
— Никога няма да го получиш — каза тя. — Не и докато съм жива.
Гибелта извика — вик, изпълнен с първичен гняв и жажда за разрушение. А после изчезна. Блесна светкавица и се понесе като вълна през мъглите. И освети фигурите с черни раса, които се прокрадваха към Вин. Обкръжаваха я.
От една порутена къща наблизо изникна друга черна фигура. Озарен от бледата светлина гол мускулест торс, изпъкнали мускули. Дъжд се стичаше по кожата и капеше от върховете на подаващите се клинове. По един между всеки две ребра. В очите му също бяха забодени клинове — единият бе размазал напълно очницата.
Обикновените инквизитори имаха девет клина. Този, когото бяха убили с Елънд, носеше десет. Марш, изглежда, имаше цели двайсет.
И боят започна.
Вин разпери мъглопелерината, като разпръсна дъжд от капки, и се Тласна напред. Тринайсет инквизитори се стрелнаха към нея. Вин се изплъзна на няколко свистящи секири, после удари с Тласък двама инквизитори, като разпали дуралуминий. Те отхвърчаха назад, отхвърлени от клиновете, а Вин се понесе с внезапно ускорение в противоположната посока и се блъсна в друг инквизитор, изпружила крака напред. Сред облак пръски и сажди посегна и улови единия от клиновете в очите му, Придърпа се назад и разпали пютриум.