„НЕ!“
Марш се пробуди. Макар че ръцете му продължаваха да изпълняват привичните движения, умът му се разбунтува. Той огледа саждите и дъжда, кръвта и калта — и всичко това го отврати. Вин лежеше в краката му, почти мъртва.
„Келсайър я имаше за своя дъщеря — помисли си той, докато й чупеше пръстите един по един. Тя пищеше. — Дъщерята, която Мейр не можа да му роди. А аз се отказах. Точно както направих по време на бунта“.
Големият срам на неговия живот. Преди много години, още преди Рухването, тъкмо той бе повел бунта на скаа. Но после се бе отказал. Оттегли се, остави водачеството на други. И то само година преди самото въстание — същото, което с помощта на Келсайър доведе до събарянето на империята. Марш бе техен водач, по се отметна. Малко преди победата.
„Не — помисли си той, докато трошеше пръстите на другата ръка. — Не и този път. Повече няма да се отказвам!“
Ръката му се премести към ключицата й. И тогава той видя нещо. Късче метал, блещукащо на ухото на Вин. Обецата й. Веднъж му бе разказвала за нея.
„Не помня как е станало…“ — прошепна в главата му гласът на Вин от миналото. Спомен за един далечен момент, когато двамата седяха на тихата веранда на имението Реноа, а долу Келсайър организираше товаренето на кервана, точно преди Марш да се внедри в Стоманеното министерство.
Вин му говореше за безумната си майка. „Рийн ми е разказвал, че един ден се върнал и заварил майка ми обляна в кръв — говореше тя. — Убила малката ни сестричка. Мен не ме докоснала — освен че ми сложила тази обеца…“ „Не вярвай на никой, който носи в себе си метал“. Думи от писмото на Дух. „Дори и най-малкото парченце може да промени човека. Дори най-малкото…“
Той се наведе и втренчи поглед — обецата всъщност приличаше на малък клин.
Без да мисли… без дори да остави време на Гибелта да реагира… Насред възбудата от убийството на Героя на времето контролът, който упражняваше Гибелта върху него, щеше да е отслабен. Той призова на помощ цялата си воля и посегна.
Ръката му откъсна обецата от ухото на Вин.
Вин отвори очи.
Върху нея се сипеха мокри сажди. Тялото й гореше от болка, в главата й все още ехтяха крясъците на Гибелта.
Но гласът бе замлъкнал. Беше секнал насред изречението.
„Какво става?“
Мъглите се стрелнаха и я обгърнаха. Носеха се около нея, привлечени от аломантията на калая, който все още тлееше в тялото й. Вихреха се и се кълбяха както някога, игриви и дружелюбни.
Вин умираше. Знаеше го. Марш бе натрошил костите й и очевидно жадуваше за още. Той изрева и стисна главата си с ръце. После посегна и вдигна секирата от локвата, където я бе захвърлил. Вин нямаше нито сили, нито желание да се опита да избяга.
За щастие болката отслабваше. Както и всичко останало. Спускаше се черна пелена.
„Моля ви“ — рече тя, обръщайки се отново към мъглите. Изведнъж й се сториха толкова близки. Къде бе изпитвала това чувство? Откъде ги познаваше?
„От Кладенеца на Възнесението, разбира се — прошепна един глас в главата й. — Защото това е същата сила, в края на краищата. Твърда като метала, който даде на Елънд да глътне. Течна в езерото, което ти запали. И пара във въздуха, прикована към нощта. За да те крие. Да те защитава. Да ти дава сила!“
Вин ахна и си пое дъх — и заедно с въздуха вдиша и от мъглите. Изведнъж почувства топлина, мъглите се стрелнаха към нея и й дариха сила. Тялото й се нажежи като нагорещен метал и болката в плътта изчезна.
Марш замахна със секирата към главата й.
И Вин го улови за ръката.
73.
Вече разказах за инквизиторите и тяхната способност да проникват през медни облаци. Както казах, тази способност е лесна за разбиране, когато човек осъзнае колко много инквизитори са били Търсачи преди трансформацията си, само дето бронзът в телата им сега дарявал дваж по-голяма сила.
Има поне още един случай на човек, който можел да прониква през медни облаци. Но при тази жена нещата са малко по-различни. Тя била Мъглородна по рождение, а сестра й — Търсач. Смъртта на тази сестра и последващото наследяване на способността чрез хемалургичния клин, използван за убийството й, я направили дваж по-добра в горенето на бронз, отколкото всеки обикновен Мъглороден. И това й помагало да прониква през медните облаци на по-слабите Мъглородни.
Мъглите се променяха.
ТенСуун присви очи през сипещите се сажди. Лежеше, изтощен и вцепенен, на върха на хълма, пред поле от лава, което отрязваше пътя му на изток. Мускулите му бяха отпаднали — сигурен признак, че ги е натоварил прекалено. Дори Благодатта на Силата не можеше да направи повече.
Надигна се, насили конското тяло да се изправи и огледа кошмарния пейзаж. Безкрайни полета сажди се простираха около него — дори пътеката, по която се бе изкатерил на хълма, бе затрупана. Пред него гореше лава. Но имаше някаква промяна.