Каква?
Мъглите се носеха плавно наоколо и се вихреха. По принцип движенията им винаги бяха хаотични. Едни се местеха насам, други се въртяха в обратна посока. Често имаше цели реки, но те никога не се сблъскваха една с друга. Най-честно следваха вятъра. Но тази нощ беше безветрена.
И въпреки това мъглите сякаш се носеха в една посока. Щом го забеляза, ТенСуун реши, че това е най-странната гледка, която е виждал. Вместо да се вихрят и кълбят, мъглите следваха съвсем определена посока. Обгръщаха го, течаха около него, сякаш е камък насред огромна река.
Устремени към Лутадел. „Може би не съм закъснял!“ — помисли си той с възвърната надежда. Отърси се от вцепенението и се понесе в галоп обратно по пътя, по който бе дошъл.
— Бризи, ела да видиш.
Бриз разтърка очи и погледна към прозореца. Алриане, по нощница, надничаше навън. Беше късно — наистина много късно. Отдавна трябваше да е заспал.
Погледна документа, над който работеше. Такива проекти трябваше да ги пишат Елънд или Сейзед, не той.
— Знаеш ли — каза уморено, — съвсем ясно си спомням как разправях на Келсайър, че не желая да отговарям за важни неща. Управлението на градове и кралства е занимание за глупаци, не за крадци! Държавната машина е прекалено неефективна, за да осигури достатъчен приход.
— Бризи! — повтори настойчиво Алриане и Придърпа чувствата му.
Той въздъхна и се надигна.
— Добре де — изръмжа. „Как стана така — продължаваше да се бунтува вътрешно, — че от всички членове на някогашната група на Келсайър точно на мен трябваше да поверят управлението на града?“
Отиде до прозореца и надзърна навън.
— И какво толкова има, мила? Виждаш, че съм зает, и…
И млъкна и се намръщи. Алриане го докосна загрижено по рамото, без да откъсва поглед от прозореца.
— Ама че странна работа — рече той.
Мъглите отвън се носеха в една посока като мътна река — при това като че ли все по-бързо.
Вратата на стаята се отвори с трясък. Бриз подскочи, а Алриане ахна. Двамата се извърнаха едновременно. На прага стоеше Дух, все още наполовина омотан с бинтове.
— Събирайте хората — каза младежът с прегракнал глас. — Трябва да се махаме.
— Мило момче — почна обезпокоено Бриз. — Защо си станал? Трябва да си в леглото!
— Бриз, викай всички! — рече Дух. — Заведи ги в подземието. Побързайте! Нямаме много време!
— Какво мислиш за това? — попита Хам и изтри веждата си с опакото на ръката си. От раната отново потече кръв.
Елънд поклати глава. Дишаше тежко — почти на пресекулки. Затвори очи и тялото му се разтресе от изтощение въпреки пютриума.
— Хам, точно сега не ми е до мъглите.
Около тях мъже крещяха и умираха в бой с безкрайните вълни на колосите. Бяха успели да натикат част от чудовищата в естествения каменен коридор, водещ към Фадрекс, но истинският бой се водеше на скалните тераси около града.
Така бойното поле се разпростираше на огромна площ и изискваше постоянното внимание на Елънд. Разполагаха със значителен брой аломанти, но повечето без никакъв опит — до настъпването на този ден те всъщност дори не знаеха, че притежават подобна сила. Елънд бе нещо като подкрепителен отряд, състоящ се от един-единствен човек: носеше се между отбранителните линии, за да запълва дупки, докато Сет направляваше битката отгоре.
Нови писъци. Нови жертви. Несекващо звънтене на метал в метал. „Защо? — питаше се отчаяно Елънд. — Защо не мога да ги защитя?“ Разпали пютриум, пое си дълбоко дъх и се изправи, загледан в нощта.
Над главата му се носеха мъгли, в една посока, сякаш притеглени от невидима сила. За един миг той ги погледна учудено.
— Лорд Венчър! — извика един млад вестоносец, затичан към тях.
„О, не… — помисли Елънд и неволно се напрегна. — Сега пък какво е станало?“
— Милорд, те отстъпват! — докладва младежът.
— Какво? — попита Хам.
— Истина е, милорд. Отдръпнаха се от градската порта! Тръгват си.
Елънд веднага пусна една монета и се изстреля в небето. Мъглите се носеха около него, протегнали тънките си повлекла на изток. Долу тъмните фигури на колосите бягаха в нощта.
„Колко са много — помисли си той и се приземи на една издатина. — Никога нямаше да ги победим. Дори с аломантите“.
Но колосите си тръгваха. Бягаха с нечовешка скорост. Бяха се насочили право към…
… Лутадел.
Вин се биеше като обезумяла.
Отдавна вече трябваше да е мъртва. Пютриумът й бе свършил, ала тя го усещаше да гори в нея по-ярко от когато и да било. Имаше чувството, че в тялото й пламти алено слънце и се стича по жилите й.