„Петима“ — помисли Вин, докато се приземяваше недалеч от инквизиторите.
Щом един-единствен Тласък можеше да я изстреля над мъглите, какво ли би станало, ако Тласне настрани?
Зачака инквизиторите да я нападнат. Долавяше в движенията им нарастващо отчаяние. Каквото и да се случваше с нея, Гибелта очевидно бе готова да пожертва всички тези твари, преди процесът да бъде завършен. Мъглите нахлуваха в нея, притегляни като изтичаща в канал вода.
Когато инквизиторите бяха само на крачки от нея, тя отново Тласна навън, отхвърли околния метал с цялата си сила, като същевременно подкрепи тялото си с масивен изблик на пютриум. Пропукаха се камъни. Инквизиторите се развикаха изплашено.
И тогава Кредик Шау избухна.
Кулите се люшнаха и почнаха да се срутват. Врати се откъсваха от касите. Трошаха се прозорци. Падаха цели стени. Вин изкрещя и продължи да Тласка. Земята под краката й се тресеше. Всичко — дори огромни камъни, в които, изглежда, имаше слаби жили от метална руда — бе изстреляно с огромна сила настрани.
Вин изпъшка и прекрати Тласъка. Пое си дъх и едва сега усети, че по лицето й се стичат едри капки дъжд. Някогашният дворец на лорд Владетеля бе изчезнал, превърнат в купчина камъни, която я заобикаляше като кратер на вулкан.
От камънаците изхвърча инквизитор, с окървавено лице, изгубил един от клиновете си. Вин вдигна ръка, Придърпа към него и стъпи здраво на земята. И вторият клин изхвърча от очницата и инквизиторът рухна. Вин улови клина и го Тласна към друг инквизитор, който се носеше към нея. Той протегна ръка, за да го Тласне обратно.
Но тя продължи да Тласка в същата посока, без да му обръща внимание. Инквизиторът отхвръкна назад и се блъсна в останките на стената. Клинът продължи полета си, стрелна се като риба в бързей, заби се в лицето на инквизитора, размаза го и го закова за гранитния блок отзад.
„Шести и седми“.
Вин се запрепъва през камънаците. Бясно носещите се мъгли се бяха събрали над главата й в гигантска фуния. Беше като торнадо, но без въздушни течения. Като че нечия дръзка ръка бе изрисувала всички тези мъгливи вихрушки във въздуха. Въртящи се, кипящи, готови да изпълнят беззвучната й команда.
Тя прекрачи един труп на инквизитор, смазан от рухнала стена, и го изрита в главата, за да се увери, че е мъртъв.
„Осем“.
Трима се нахвърлиха срещу нея едновременно. Тя изкрещя и се Придърпа от една рухнала метална кула. Огромният железен къс — голям почти колкото цяла сграда — се издигна във въздуха, следвайки командата й. Вин го запокити върху инквизиторите и ги смаза.
„Девет, десет, единайсет“.
Бурята спря, но мъглите продължиха да се въртят. Вин крачеше сред рухналите сгради и търсеше движещи се аломантични линии. Откри една да потрепва пред нея, Придърпа я и отмести встрани огромен мраморен къс. Отдолу изстена инквизитор и когато посегна към него, Вин забеляза, че ръката й изпуска мъгливи повлекла. Не се вихреха около нея, а бликаха през порите на кожата. Тя издиша рязко и мъглата се разтвори пред нея, сетне се завъртя и отново се вля в тялото й.
Вин сграбчи инквизитора и го вдигна на крака. Той използваше ферохимия и с всеки миг силата му растеше. Но дори изумителната мощ на ферохимията бе незначителна в сравнение със силата на Вин. Тя изтръгна с Придърпване очните му клинове, хвърли ги настрани и пусна трупа да рухне върху камъните.
„Дванайсет“.
Оставаше последният. Лежеше в локва дъждовна вода. Марш. Тялото му бе смазано, един от клиновете в гърдите му липсваше. От отвора се стичаше кръв, но изглежда, това не бе достатъчно, за да го убие. Той извърна стоманените си очи към нея и я изгледа безизразно.
Вин спря и си пое дълбоко въздух; дъждът се стичаше по тялото й. Тя погледна нагоре и установи, че се намира в епицентъра на вихрушката от мъгли. Огромна фуния, въртяща се шеметно и извита към нея. Не можеше дори да си представи гигантското количество енергия, минаващо през тялото й.
Погледна последния инквизитор.
„Това не е Марш. Братът на Келсайър отдавна е мъртъв. Това е нещо друго. Гибелта“.
Фунията над главата й изтъняваше, ускоряваше въртежа си; все повече мъгли се вливаха в тялото й.
А после мъглите изчезнаха и над Вин блеснаха звезди. Някак си зловеща бе тази тиха, ярка и прозрачна нощ. Дори с помощта на калая — който й позволяваше да вижда в нощта по-добре от обикновен човек — мъглите неизменно присъстваха около нея. Но този открит нощен пейзаж бе някак си… обезпокояващ.
Вин затрепери. Изстена. Усещаше как огънят в нея става все по-горещ и по-горещ. Аломантия, каквато досега не бе срещала. И каквато не бе в състояние да си обясни. Сила, далеч по-могъща от тази на металите, на обикновените Тласъци и Придърпвания. Нещо с невъобразими размери.